Колата им продължаваше да работи на празни обороти край бордюра. Беше с нюйоркски номера. Без навигационна система. Следователно и без цифрова памет за местоположението на базата им. Открих договор за наем в джоба на предната врата на име, което не бях чувал, с адрес в Лондон, който по всяка вероятност беше фалшив. В жабката открих инструкции за колата, малък бележник със спирала и химикалка. В бележника не беше написано нищо. Взех химикалката и се върнах при двамата. Задържах главата на Леонид с лявата ръка стабилно, после написах на челото му покана, като натисках здраво, за да се виждат буквите по-ясно, и повторих за всеки случай.
Написах: Лайла, обади ми се.
После откраднах колата и изчезнах.
54
Подкарах на юг по Второ Авеню, после по Петдесета улица на изток до края и зарязах колата до един противопожарен кран на половин пресечка от магистралата „Франклин Делано Рузвелт“. Надявах се момчетата от Седемнайсето управление да я намерят, да станат подозрителни и да направят съответните проверки. Дрехите могат да се изхвърлят. Колите не чак толкова лесно. Ако хората на Лайла бяха използвали импалата, за да се измъкнат след нападението с чуковете, вътре трябваше да са останали следи. С просто око не забелязвах нищо, но специализираните следствени екипи не разчитат само на човешкото зрение.
Избърсах волана, скоростния лост и дръжките на вратите с края на ризата си, после пуснах ключовете в улична шахта. Върнах се до Второ Авеню, скрих се в една сянка и зачаках да се появи такси. Към центъра вече имаше сериозен трафик и всяка кола беше осветена от фаровете на задната. Виждах по колко души има в купетата. Не бях забравил думите на Тереза Лий — фалшиви таксита, един на предната седалка, двама на задната, нагоре по Десето, надолу по Второ. Изчаках такси, в което нямаше никой освен шофьора, излязох от тъмното и го спрях. Шофьорът се оказа сикх от Индия, с тюрбан, голяма брада и много лош английски. Не беше ченге. Закара ме на юг до Юниън Скуеър. Слязох и седнах на пейка в тъмното. Гледах плъховете. В целия град плъховете могат да се видят най-добре на Юниън Скуеър. През деня Отделът за поддръжка на парковете изсипва върху цветните лехи тор от кръв и костно брашно. През нощта плъховете идват и си устройват пиршества.
В четири часа заспах.
В пет единият от телефоните в джоба ми започна да вибрира.
Събудих се, озърнах се, после извадих телефона от джоба си. Не звънеше. Само вибрираше. Безшумен режим. На малкия черно-бял дисплей беше изписано Скрит номер. Отворих капачето и на големия цветен дисплей вътре пишеше същото. Опрях апарата до ухото.
— Да?
Чух гласа на Лайла Хот, нейния акцент, нейната дикция.
— Значи си решил да обявиш война — каза тя. — За теб, изглежда, не важат правилата за влизане в бой.
— Коя по-точно си ти? — попитах.
— Ще разбереш.
— Трябва да знам сега.
— Аз съм най-лошият ти кошмар. От около два часа. И все още у теб има нещо, което ми принадлежи.
— Ами тогава ела и си го вземи. Или изпрати други от твоите момчета, за да се поупражнявам още малко.
— Тази вечер извади късмет, това е всичко.
— Винаги имам късмет — казах.
— Къде си? — попита.
— Пред къщата ти.
Пауза.
— Не, не си.
— Точно така — съгласих се. — Но току-що потвърди, че си в къща. И че в момента си край прозореца. Благодаря за тази информация.
— Къде си, наистина?
— Федеръл Плаза — отговорих. — С ФБР.
— Не ти вярвам.
— Твоя работа.
— Кажи ми къде си.
— Близо до теб — казах. — На Трето Авеню и Петдесет и шеста улица.
Тя понечи да отговори, но спря веднага. Чух само едно „н…“. Носова съгласна. Начало на изречение, което би трябвало да е нетърпеливо и заядливо тросване. Не е близо до мен.
Не беше близо до Трето Авеню и Петдесет и шеста улица.
— Последен шанс — каза тя. — Искам си своето. — Гласът й омекна. — Можем да се договорим, ако искаш. Само го остави на безопасно място и ми кажи къде е. Ще се погрижа да го вземат. Не е нужно да се срещаме. Може да ти бъде платено.
— Не си търся работа.
— А търсиш ли начин да останеш жив?
— Не се страхувам от теб, Лайла.
— И Питър Молина каза същото.
— Къде е той?
— Тук, при нас.
— Жив ли е?
— Ела и ще разбереш.
— Оставил е съобщение при треньора си.
— А може би съм пуснала запис, който е направил той, преди да умре? Може би самият той ми е казал, че треньорът му никога не вдига телефона си, докато вечеря. Може би ми е казал още много неща. Може би аз съм го принудила да го направи.