— Къде си, Лайла? — попитах.
— Не мога да ти кажа — отговори. — Но мога да изпратя да те вземат.
На петдесетина метра видях полицейска кола, която се движеше бавно по Четиринайсета улица. По стъклото се виждаха розови отблясъци, докато шофьорът се озърташе вляво и вдясно.
— Откога познаваш Питър Молина? — попитах.
— Откакто го измъкнах от бара.
— Жив ли е още?
— Ела и ще разбереш.
— Времето ти изтича, Лайла — казах й. — Убила си четирима американци в Ню Йорк. Никой няма да пренебрегне този факт.
— Не съм убивала никого.
— Хората ти са го направили.
— Хора, които вече не са в страната. Недосегаеми сме.
— Ние?
— Задаваш твърде много въпроси.
— Ако хората ти са действали по твое нареждане, не си недосегаема. Това се нарича заговор.
— В тази страна съдът и законите са на почит. Няма никакви доказателства.
— Кола?
— Вече не съществува.
— Никога няма да си недосегаема за мен. Ще се добера до теб.
— Надявам се.
Полицейската кола намали скоростта още повече.
— Излез и се срещни с мен, Лайла. Или си върви у дома. Едното или другото. И в двата случая обаче тук си загубила битката.
— Ние никога не губим — възрази тя.
— Кои сте „вие“?
Не последва отговор. Линията прекъсна.
Полицейската кола спря на стотина метра.
Затворих капачето на телефона и го прибрах в джоба си.
Две ченгета слязоха от колата и се насочиха към площада.
Останах на мястото си. Щеше да е прекалено подозрително, ако стана и хукна. По-добре беше да остана там. Не бях сам в парка. Имаше може би още четирийсет души. Някои от тях приличаха на постоянно пребиваващи. Други бяха временни посетители. Ню Йорк е голям град. Пет района. Пътуванията до дома са продължителни. Често е по-лесно човек да спре и да си почине някъде по пътя.
Ченгетата насочиха лъч от фенерче в лицето на спящ мъж.
Продължиха нататък. Осветиха следващия.
И следващия.
Лошо.
Много лошо.
Но, изглежда, не само аз стигнах до този извод. Видях как тук-там из парка се раздвижиха сенки и изчезнаха в различни посоки. Може би бяха издирвани престъпници, дилъри с наркотици в чантите си, намръщени самотници, които не желаят да разговарят, безпомощни параноици, които се страхуват от системата.
Две ченгета, осем декара площ, може би трийсет души все още по скамейките, десетина решили да изчезнат.
Наблюдавах ги.
Ченгетата приближаваха. Лъчите на фенерчетата им се люлееха в нощната тъмнина. Хвърляха дълги сенки. Провериха четвърти тип, после пети. И шести. Още хора се раздвижиха. Някои изчезваха, други само се местеха от пейка на пейка. Площадът беше пълен със силуети, някои неподвижни, някои движещи се. Сякаш в бавен каданс. Уморен, ленив танц.
Наблюдавах ги.
Долових някаква нова нерешителност в движенията на ченгетата. Все едно искаха да съберат на едно място много котки. Обърнаха се и насочиха фенерчетата към хората, които си тръгваха. Продължиха да крачат, леко приведени, и да се обръщат. Хаотично. Безразборно движение. Приближаваха. Стигнаха на десетина метра.
И се отказаха.
Описаха с фенерчетата си ритуално един кръг и се върнаха към колата си. Видях я как потегля. Останах на пейката. Поех си въздух и се замислих за джипиес чиповете в трофейните телефони в джоба ми. Част от мен смяташе, че е невъзможно Лайла Хот да има достъп до проследяващи сателити. Друга част обаче се връщаше към казаното от нея: Ние никога не губим. А ние е голяма дума. Само три букви, но със сериозен смисъл. Може би лошите от Източна Европа бяха заграбили нещо повече от газови и петролни концесии. Може би бяха сложили ръка и върху други видове инфраструктура. Старата съветска разузнавателна машина трябва да е отишла някъде. Замислих се за преносими компютри, широколентови комуникации и всички технологии, които не ми бяха съвсем ясни.
Мушнах телефоните в джоба си, станах от пейката и тръгнах към метрото.
Което се оказа много груба грешка.
55
Метростанцията на Юниън Скуеър е истински транспортен възел. Фоайето й е просторно като подземен площад. Има множество входове, множество изходи, множество линии, множество релси. Плюс дълги редици автомати за зареждане на карти за метрото или за купуване на нови. Купих нова с пари в брой. Мушнах две банкноти по двайсет долара с тесния край напред и машината ме награди с двайсет пътувания плюс три безплатни като бонус. Взех картата, обърнах се и се отдалечих. Наближаваше шест сутринта. Гарата се пълнеше с хора. Работният ден започваше. Минах покрай будка за вестници. Имаше хиляди списания. И квадратни купчини току-що донесени таблоиди, готови за продажба. Дебели вестници, натрупани на високи пачки. Две различни заглавия. Огромни. Едното беше от три думи, големи букви с много мастило: ФЕДЕРАЛНИТЕ ТЪРСЯТ ТРИМА. Второто също беше от три думи: ФЕДЕРАЛНИТЕ ИЗДИРВАТ ТРИМА. Практически консенсус. Лично аз предпочитах търсят пред издирват. Беше по-дружелюбно и по-неангажирано. Почти миролюбиво. Струваше ми се, че всеки би предпочел да е търсен, а не издирван.