Обърнах се.
И видях, че две ченгета ме гледат.
Две грешки в една. Първо тяхната, която после беше задълбочена от моята. Тяхната грешка беше конвенционална. Федералните агенти от Двайсет и втора улица и Бродуей бяха съобщили, че съм избягал с метрото. Поради което полицаите бяха решили, че пак ще избягам с метрото. Ако имат възможност, полицаите винаги водят последната битка два пъти.
Моята грешка беше да се напъхам право в мързеливия им капан.
Защото имаше гишета и охрана. Тъй като имаше охрана, нямаше високи цял ръст прегради, а ниски до кръста. Прокарах новата си карта през процепа и машината ме пусна да мина. Влязох в дълъг широк проход. Стрелки сочеха вляво и вдясно, нагоре и надолу, към различни линии и различни дестинации. Минах покрай мъж, който свиреше на цигулка. Беше застанал на място, където ехото в прохода му помагаше. Беше доста добър. Инструментът му имаше плътен, дълбок тон. Свиреше тъжна стара мелодия от филм за Виетнамската война, която ми беше позната. Може би не съвсем добър избор за хора, тръгнали толкова рано на работа. Калъфът на цигулката му беше отворен пред него, но вътре нямаше много пари. Обърнах се уж за да го огледам и видях как двете ченгета прескочиха преградата на входа.
Свих зад първия възможен ъгъл и продължих по тесен коридор, докато стигнах до перон за Горен Манхатън. Беше пълен с хора и беше част от симетрична двойка перони. Пред мен беше перонът, после релсите, после редица стоманени колони, които поддържаха улицата отгоре, после релсите за Долен Манхатън, после другият перон. Два комплекта от всичко, включително и пътници. Уморени хора, застанали едни срещу други, чакащи примирено да потеглят в противоположни посоки.
Захранващите релси минаваха успоредно от двете страни на колоните. Бяха скрити, както обикновено на спирките, в тристранни секции, отворени само откъм влаковете.
Зад мен и далеч вляво ченгетата излязоха на перона. Вдясно от мен други две ченгета си пробиваха път през тълпата. Изглеждаха едри и широкоплещести заради снаряжението, с което бяха окичени. Отместваха внимателно и ритмично хората настрани за раменете с обърнати длани, все едно плуваха.
Застанах в средата на перона. Пристъпих напред, докато пръстите на краката ми не опряха до жълтата предупредителна лента на ръба пред релсите. Преместих се встрани, докато опрях гръб в една колона. Погледнах вляво. Погледнах вдясно. Не се задаваха влакове.
Ченгетата напредваха. Зад тях се появиха още четирима. Две от едната ми страна и две от другата. Напредваха през тълпата бавно, но сигурно.
Проточих врат напред.
От двете страни на тунела не се задаваха фарове.
Хората се движеха и се скупчваха около мен, избутвани от новодошлите, от непрестанно напредващите ченгета, от нетърпението на всички пътници в метрото, уверени, че влакът ще дойде съвсем скоро.
Пак се огледах. Вляво и вдясно.
Ченгетата бяха на моя перон.
Осем.
И никакви ченгета на отсрещния перон.
56
Хората се страхуват от третата релса. Няма причина за това, освен ако не смятат да я пипнат. Стотици волтове, но не се спускат да те гонят. За да си изпатиш, трябва да си го търсиш.
Много лесно е да се прескочи дори с неудобни обувки. Макар и да не можех да ги контролирам много добре, гумените ми галоши бяха чудесен изолатор. Въпреки това планирах действията си много внимателно — като хореография. Скачам, приземявам се на два крака в средата на първата линия, прекрачвам с десен крак втората релса, с ляв — третата релса, промушвам се през пролуката между две колони, прескачам с десен крак третата релса на втората линия, после втората релса с премерени и внимателни движения, покатервам се с облекчение на отсрещния перон и изчезвам.
Лесно за мен.
Лесно и за ченгетата да ме последват.
Вероятно го бяха правили и друг път.
За разлика от мен.
Чаках. Погледнах зад себе си вляво и вдясно. Ченгетата бяха близо. Достатъчно близо, за да забавят темпото и да се прегрупират, да решат точно как да постъпят в този момент и какво да направят след това. Нямах представа какъв ще бъде подходът им. Какъвто и да беше обаче, нямаше да бързат. Не биха искали да предизвикат паника. Перонът беше претъпкан и всяко по-рязко действие щеше да изплаши хората. И непременно щяха да последват съдебни дела.