Погледнах вляво. Погледнах вдясно. Не идваха влакове. Зачудих се дали не са ги спрели ченгетата. Предполагах, че имат добре отработена процедура. Пристъпих напред. Зад гърба ми, между мен и колоната, веднага се промушиха хора. Започнаха да ме изтласкват напред. Аз натисках в обратна посока. Предупредителната ивица на ръба на перона представляваше жълта боя върху кръгли издатини. Нямаше опасност от подхлъзване.
Ченгетата бяха образували тесен полукръг. На около три метра от мен. Приближаваха се навътре, избутваха хората навън, свиваха периметъра бавно и предпазливо. Хората от отсрещния перон наблюдаваха. Бутаха се един друг, сочеха ме и се надигаха на пръсти.
Чаках.
Чух влак. Вляво от мен. Движещ се отблясък в тунела. Приближаваше бързо. Нашият влак. За Горен Манхатън. Тълпата зад мен се раздвижи. Усетих полъха на въздуха и чух стърженето на стоманените колела. Видях как осветената кабина се люлее и поклаща на завоя. Струваше ми се, че се движи с петдесетина километра в час. Около тринайсет метра в секунда. Бяха ми нужни две секунди. Смятах, че толкова ще са достатъчни. Значи трябваше да тръгна, когато влакът е на двайсет и пет-шест метра от мен. Ченгетата нямаше да ме последват. Времето, което им бе нужно, за да реагират, щеше да им отнеме необходимата преднина. А те и бездруго бяха на три метра от края на перона. И приоритетите им бяха различни от моите. Имаха жени и семейства, амбиции и пенсии. Имаха къщи с морави, които трябваше да косят, и цветя, за които да се грижат.
Направих още една миниатюрна стъпка напред.
Светлините идваха право към мен. С голяма скорост. Клатушкаха се, люлееха се. Не беше лесно да се прецени разстоянието.
Тогава чух влак и вдясно.
Влак за Долен Манхатън, който приближаваше бързо от другата посока. Симетрично, но не съвсем. Като чифт пердета, които се затварят, но лявото се движи по-бързо от дясното.
Колко по-бързо?
Трябваше ми изоставане от три секунди, за да получа обща пролука от пет, защото изкачването на отсрещния перон щеше да отнеме повече, отколкото скокът от моя.
Забавих се цяла секунда — догадки, преценки, пресмятане.
Влаковете приближаваха — единият отляво, другият отдясно.
Петстотин тона и още петстотин тона.
Обща скорост на приближаване един към друг може би около деветдесет километра в час.
Ченгетата стесняваха периметъра.
Време за решение.
Старт.
Скочих долу, когато влакът за Горен Манхатън беше на трийсет метра. Приземих се на два крака между релсите, закрепих се, продължих нататък, както бях планирал. Като рисунка на танц в учебник. Десен крак, ляв крак високо над захранващата релса, ръце на колоните. Спрях за част от секундата и погледнах вдясно. Влакът за Долен Манхатън беше много близо. Другият влак профуча зад гърба ми. Спирачките му пищяха и стържеха. Бесен вятър дръпна ризата ми. Осветени прозорци заблестяха с ярка пулсираща светлина в периферното ми зрение.
Погледнах надясно.
Другият влак изглеждаше огромен.
Време за решение.
Старт.
Десен крак високо над захранващата релса, ляв крак между релсите. Влакът почти беше връхлетял. На метри от мен. Клатеше се, тресеше се. Спирачките бяха стегнали колелата. Виждах машиниста с широко отворена уста. Усещах въздуха, изтласкван от кабината.
Зарязах хореографията. Просто се хвърлих към отсрещния перон. Беше на около метър и двайсет, но имах чувството, че е безкрайно далеч. Като хоризонт в далечината. Но се добрах. Погледнах наляво и видях нитовете и болтовете по предната част на връхлитащия влак. Идваше право към мен. Опрях длани върху перона и се оттласнах. Помислих, че плътната стена от хора ще ме изтласка назад, долу. Вместо това нечии ръце ме сграбчиха и ме изтеглиха горе. Влакът профуча покрай рамото ми и въздушният вихър ме завъртя. Прозорците засвяткаха покрай мен. Пътници четяха книги или вестници или стояха прави и се поклащаха. Нечии ръце ме изправиха на крака и ме дръпнаха в тълпата. Хората около мен крещяха. Виждах отворените им усти, но не чувах нищо. Пищенето на спирачките на влака ги заглушаваше. Наведох глава и се спуснах напред през тълпата. Хората отстъпваха вляво и дясно, за да ме пуснат да мина. Някои ме тупаха по гърба окуражително. Изскочих навън, следван от бурни овации.
Това може да се случи само в Ню Йорк.
Минах през преградата за излизане и се отправих към улицата.
57
Медисън Скуеър Парк беше на седем пресечки на север. Трябваше да убия близо четири часа. Прекарах ги по магазините и кафенетата от южната страна на Парк Авеню. Не защото трябваше да купувам неща. Не и защото бях кой знае колко гладен. А защото винаги е добре да сервираш на преследвачите онова, което най-малко очакват. От бегълците се очаква да бягат бързо и надалеч, а не да се шляят из опасния район и да обикалят магазини и кръчми.