После Лий ми даде първия телефон на Леонид и зарядното устройство. Сложи длан на лакътя ми и го стисна съвсем кратко и леко. Нещо като заместител на прегръдка и пожелание за късмет. Веднага след това временното ни тристранно партньорство приключи. Джейкъб Марк скочи още преди Лий да се изправи.
— Дължа го на Питър — каза той. — Вярно е, че могат отново да ме затворят, но поне ще започнат да го търсят.
— И ние можем да го търсим.
— Нямаме ресурси.
Погледнах ги и попитах:
— Сигурни ли сте?
Бяха сигурни. Отдалечиха се от мен, излязоха от парка, застанаха на тротоара на Пето Авеню и се заозъртаха за полицейска кола, както правят хората, когато искат да спрат такси. Останах сам за минута, после се надигнах и тръгнах в обратната посока.
Следващата спирка бе някъде на изток от Пето Авеню и на юг от Петдесет и девета улица.
59
Медисън Скуеър Парк достига до южния край на Медисън Авеню, където е началото му — до Двайсет и трета улица. Медисън Авеню върви направо в продължение на 115 пресечки до моста, който води към Бронкс. По този начин може да се стигне до Янки Стейдиъм, макар че има и по-добри маршрути. Имах намерение да огледам поне една трета от дължината му, до Петдесет и девета улица, която беше малко на север и запад оттам, където Лайла Хот беше казала, че не е — на Трето Авеню и Петдесет и шеста улица.
Можех да започна оттам, както и отвсякъде другаде.
Взех автобуса, бавно и тромаво превозно средство, което беше лош избор за беглец с безумен поглед, но идеално прикритие за мен. Трафикът беше натоварен и минахме покрай много ченгета в патрулни коли и пеша. Гледах ги през прозореца. Никой от тях не ми обърна внимание. Човекът в автобуса е почти невидим.
Престанах да съм невидим, когато слязох на Петдесет и девета улица. Тази търговска улица е посещавана от много туристи и заради това на всеки ъгъл има действаща успокоително двойка полицаи. Минах по една пряка до Пето Авеню и попаднах на редица сергии в началото на Сентръл Парк, от които си купих черна тениска с надпис „Ню Йорк Сити“, чифт слънчеви очила менте и черна бейзболна шапка с червена ябълка отпред. Преоблякох се в тоалетната на хотелско фоайе и се върнах на Медисън Авеню доста по-различен. Бяха минали четири часа, откакто дежурните в момента ченгета бяха разговаряли с шефовете си, а хората забравят доста за четири часа. Онова, което си спомняха, вероятно бе само „висок“ и „риза цвят каки“. Нямаше какво да направя с ръста си, но черният цвят на тениската ми може би щеше да ми помогне да се измъкна незабелязано. Плюс надписа на тениската, очилата и шапката, които ми придаваха вид на обикновен идиот от друг град.
Какъвто, общо взето, си бях. Нямах някаква по-конкретна представа какво да правя. Да откриеш скривалище е трудно. Да откриеш скривалище в гъсто населен голям град е почти невъзможно. Просто обикалях случайни улици, като следвах някаква географска интуиция, която можеше и да е напълно погрешна, и се опитвах да стесня възможностите поне малко. Хотел „Четири сезона“. Не до него, но в удобна близост. Какво означаваше това? Две минути с кола? Пет минути пеша? В каква посока? Във всеки случай не на юг, помислих си. Не и от другата страна на Петдесет и седма улица, която е голяма градска артерия. Двупосочна с шест ленти. Винаги натоварена. В микрогеографията на Манхатън Петдесет и седма улица е като река Мисисипи. Препятствие. Граница. Много по-примамливо бе човек да се измъкне в северна посока към по-спокойните и тъмни квартали.
Гледах трафика и си мислех — не може да е на две минути с кола. Шофирането означава липса на контрол, липса на гъвкавост, бавене, еднопосочни улици, проблеми с паркирането, превозни средства, които потенциално биха могли да бъдат запомнени, регистрационни номера, които могат да бъдат идентифицирани и проследени.
Ходенето пеша в града е много по-удобно от шофирането, независимо кой си.
Тръгнах по Петдесет и осма улица и отидох до задния вход на хотела. Беше не по-малко представителен от парадния вход. Навсякъде имаше месинг и камък, знамена и униформени носачи, и портиери с цилиндри. Край бордюра чакаше дълга опашка от лимузини: линкълн, мерцедес, майбах, ролс-ройс. Продукти на автомобилната индустрия за повече от милион долара, паркирани на около трийсет метра разстояние. Имаше и вход за доставки със сива ролетна врата.
Застанах до пиколото с гръб към входа на хотела. Накъде бих тръгнал? На отсрещната страна на улицата имаше непрекъсната редица от високи постройки. Бяха предимно жилищни сгради, а партерните етажи бяха наети от престижни фирми. Точно отсреща имаше художествена галерия. Промуших се между две никелирани брони, прекосих улицата и разгледах някои от картините на витрината. После се обърнах и погледнах назад.