Уилям Фокнър
Утре
Вуйчо Гейвин не винаги е бил областен прокурор. Ала онова време бе преди повече от двайсет години и продължи толкова кратко, че само старите хора си спомнят, и то не всички. Защото през този период той имаше едно-единствено дело.
Млад човек беше вуйчо Гейвин тогава, двайсет и осем годишен, завършил едва преди година Правния факултет на щатския ни университет, където, по настояване на дядо, той се записа след завръщането си от Харвард и Хайделберг, и се зае с делото по своя воля, като убеди дядо да му разреши сам да се занимае с него. Дядо ми го стори, понеже всички вярваха, че съдебното разглеждане ще бъде чиста формалност.
И тъй, той се залови с делото. Години по-късно още повтаряше, че това е единственият случай в практиката му — било като адвокат, било като прокурор, — при който е бил убеден, че правдата и справедливостта са на негова страна, и все пак загуби. В същност той не загуби — процесът, разгледан през есенната съдебна сесия, бе обявен за невалиден и последван от оправдателна присъда идната пролет. Подсъдимият бе солиден, заможен фермер, съпруг и баща, на име Букрайт, жител на селището, именувано Завоя на французина, разположено в далечния югоизточен край на околията; жертвата — наперен главорез, който сам се наричаше Бък Торп, а бе зован Бъкснорт от другите младежи, на които бе взел страха с юмруците си през своя тригодишен престой в Завоя на французина; безроден, той изникна ненадейно от нищото, кавгаджия, играч на комар, известен като незаконен производител на уиски, а веднъж заловен на пътя за Мемфис с малко стадо краден добитък, чийто притежател незабавно доказа правото си на собственост, макар че Торп имаше разписка за покупка, ала никой в околността не бе чувал името, подписано на нея.
Самата история беше вехта и банална: селската девойка на седемнайсет години с въображение, възпламенено от наперената мъжественост, от дързостта и омайната реч; бащата, опитал да я вразуми, и то точно със същия успех, какъвто обикновено родителите постигат в подобни случаи; сетне забрана, заключена врата и неизбежното бягство посред нощ, а в четири часа на другата сутрин Букрайт събудил Уил Варнър, мировия съдия и главен пазител на реда в района, подал му пистолета си и рекъл: „Дойдох да се предам. Преди два часа застрелях Торп.“ Някакъв съсед на име Куик, който пръв се озовал на местопрестъплението, намерила ръката на Торп късно извадения пистолет, а след като седмица по-късно в мемфиските вестници бе отпечатано кратко известие за случката, в Завоя на французина пристигна жена, която твърдеше, че е съпруга на Торп, за доказателство носеше брачно свидетелство и предяви претенции за имуществото или парите, които мъжът й би могъл да има.
Спомням си изненадата, която предизвика решението на съдебното жури изобщо да се внесе делото за разглеждане — когато служебното лице прочете обвинителния акт, залаганията бяха двайсет към едно, че заседателите няма да се съвещават отвън и десет минути. Окръжният прокурор даже не присъстваше лично, а бе пратил своя помощник, комуто не бе потребен и час, за да събере всички показания. После вуйчо Гейвин се изправи, помня как огледа съдебните заседатели — единайсет фермери и търговци, плюс дванайсетия — човека, който щеше да провали делото му — също фермер, човек слаб, дребен, с редки посивели коси и характерното излъчване за всички земеделци от хълмовете: хем крехък и сломен на вид, хем някак необяснимо вечен, той като че бе остарял на петдесет години и оттам нататък бе станал неуязвим за времето. Гласът на вуйчо Гейвин беше тих, почти монотонен, не гръмлив, както наказателните съдебни процеси са ни научили да очакваме; само думите му бяха малко по-различни от тези, които използваше в следващите години. Но дори и тогава, макар хората да слушаха словото му едва от година, той вече умееше да говори тъй, че всички в нашата околия — негри, планинци, богати плантатори от низината — да разбират какво казва.
— Още от рождението си всички ние, обитателите на този край на Юга, научаваме няколко неща, които поставяме над всичко. Едно от първите сред тях — не най-ценното, просто едно от първите — е, че само с живот може да се изкупи отнет живот; че със смъртта на убития деянието е приключило едва наполовина. Ако това е така, ние бихме могли да спасим живота и на двамата, стига да бяхме попречили на подсъдимия да напусне дома си онази нощ; или бихме могли да спасим поне единия, дори да бе се наложило да отнемем живота на подсъдимия, за да го спрем. Само че ние твърде късно научихме за всичко. Именно за това говоря в момента — не за убития, за неговия нрав и морала на постъпката му, нито за самозащитата на подсъдимия — той е оправдан, като е довел случая до отнемане на живот или не — а за всички нас, които не сме мъртви, и за това, което не знаем за себе си: за всички нас, човешки същества, които дълбоко в душата си искат да правят само добро и не желаят да причиняват никому зло; човешки същества с цялото им присъщо богатство от човешки страсти, чувства и убеждения, които ние не можем да не следваме, опитвайки се да ги вложим в добри дела или да ги потушим. И тъй този обвиняем пред нас — друго човешко същество със същото богатство на страсти, чувства и убеждения — е бил изправен пред проблем: неизбежното нещастие на своето дете, завладяно от стремглавото лекомислие на младостта — отново се натъкваме на все същото богатство, което и тя, като всички останали, не е наследила по свое желание — и той разрешава този проблем по най-добрия според своите способности и убеждения начин, без да търси помощ от никого, и докрай остава верен на своето решение и деяние.