Вуйчо Гейвин седна. Помощникът на окръжния прокурор стана, поклони се безмълвно на съда и зае отново мястото си. Съдебните заседатели излязоха да се съвещават, а ние останахме в залата. Дори съдията не се оттегли. Спомням си шепота, който премина през множеството, когато стрелката на часовника над съдебната ложа отброи десетте минути; сетне премина и половинчасовата граница, при което съдията повика един разсилен, пошушна му нещо, разсилният излезе, върна се, наведе се над ухото на съдията и му пошушна нещо, той стана, хлопна с чукчето и разпусна съда.
Побързах към къщи, обядвах и се върнах в града. В кантората нямаше никой. Дядо ми, който не се лиши от своята следобедна дрямка, независимо кой бе забавил решението на съда, се появи пръв. Минаваше три часът и целият град вече знаеше, че един от членовете на съдебното жури бе попречил да се произнесе присъда — единайсет души гласуваха за оправдание, а един против. После вуйчо Гейвин влетя в кантората и дядо го посрещна с думите:
— Е, Гейвин, ако не друго, поне прекъсна пледоарията си навреме, та да обесят журито ти, а не клиента ти1.
— Прав сте, сър — не се замисли вуйчо Гейвин. Бе обърнал към мен блесналите си очи; издълженото си живо лице, увенчано с буйни коси, които вече сивееха. — Ела, Чик — рече той, — трябваш ми за малко.
— Помоли съдията Фрейзър да ти позволи да оттеглиш пледоарията си и после дай на Чарли да говори вместо тебе — измърмори дядо.
Ала ние вече бяхме навън, на стълбите. По средата на стълбището вуйчо Гейвин спря, тъй че — погледнато от всички страни — ние се намирахме точно насред път, положи ръка на рамото ми, а очите му бяха по-блестящи и вглъбени отвсякога.
— Това не е крикет наистина — подхвана той, — но твърде често правосъдие се осъществява със средства, които не са за говорене. Журито се премести в задното помещение в странноприемницата на мисис Раунсуел.
Това е стаята точно срещу черницата, нали знаеш… Ако успееш да се промъкнеш в задния двор без никой да те види и бъдеш внимателен, като се катериш по дървото…
Никой не ме видя. Но аз можах да надникна през пернатите черничеви листа в стаята, да виждам и едновременно да чувам: осмина гневни, отегчени мъже, изтегнати на столове в далечния край на помещението, а мистър Холънд, председателят, и един друг мъж стояха прави пред стола, на който седеше дребният, повехнал, съсухрен планинец. Казваше се Фентри. Помнех имената на всички, понеже вуйчо Гейвин бе казал, че ако искаш да имаш успех като юрист и държавник в нашата страна, не е необходимо да притежаваш дар слово, нито дори интелигентност — стига ти само безпогрешна памет за имена. Но аз щях да запомня неговото име и без друго, защото то бе Стоунуол Джаксън — Стоунуол Джаксън Фентри.
— Та нима не признаваш, че той се опитваше да избяга със седемнайсетгодишната дъщеря на Букрайт? — говореше мистър Холънд. — Нима не признаваш, че го намериха с пистолет в ръка? Нима не признаваш, че той едва-що бе погребан, когато онази жена се появи и доказа, че му е законна съпруга? Сигурно няма да признаеш и това, че той не само бе негодник, но бе и опасен; че ако не беше Букрайт, рано или късно някой друг щеше да бъде принуден да стори същото; и че Букрайт просто нямаше късмет.
— Всичко това е така — отвърна Фентри.
— Тогава какво искаш? — повиши тон мистър Холънд. — Какво искаш?
— Няма как — рече Фентри. — Не мога да гласувам за оправдаване на мистър Букрайт.
Тъй и стори. А същия следобед съдията Фрейзър разпусна съдебните заседатели и назначи преразглеждане на делото за следващата сесия на съда; на другата сутрин вуйчо Гейвин дойде да ме вземе — още не бях довършил закуската си.
1
Игра на думи: to hang (англ.) означа „обесвам“ и „попречвам (на съдебното жури) да издаде присъда“. — Б.пр.