— Кажи на майка си, че може да не се приберем довечера — рече той. — Кажи й също, че обещавам да не позволя да бъдеш застрелян, ухапан от змия или уморен от преливане с лимонада…
— Трябва да разбера — каза той. Вече пътувахме с колата, бързо се отдалечавахме по шосето на североизток; очите му блестяха, но не озадачено, просто съсредоточено и нетърпеливо. — Той е роден, отрасъл и живял целия си живот далеч оттук, на другия край на околията, или на трийсет мили от Завоя на французина. Заяви под клетва, че до този момент изобщо не е виждал Букрайт, камо ли да го познава, а на човек му стига само да го погледне, та да разбере, че той никога не е имал достатъчно свободно време, за да се научи да лъже.
Пътувахме почти до пладне. Намирахме се сред хълмовете, далеч от плодородната низина, заобиколени от борове и папрат, разредени тук-там от наклонени и каменисти нивици, засети с хилаво зърно и лош памук, които все някак изкласяваха, както хората, разчитащи на тях за облекло и прехрана, все някак смогваха да свържат двата края; пътищата, откъдето минахме, бяха по-калпави и от черен път: тесни, изровени, с много завои и прахоляк — и повече от половината време колата се движеше на втора скорост. После съзряхме пощенската кутия с надпис: Дж. А. ФЕНТРИ, а зад нея — двустайна къща от дървени трупи с открито преддверие и даже аз, дванайсетгодишно момче, можех да забележа, че женска ръка не е пипвала тук в продължение на много години. Прекрачихме прага на портата. Тогава се обади глас:
— Стой! Не се приближавай!
Още не бяхме съзрели неговия притежател — един старец, босокрак, със свирепо щръкнали побелели мустаци, обут в дочени панталони, избелели, кажи-речи, до цвета на обезмаслено мляко, по-дребен и хърбав даже от сина си, той стоеше в края на изтъркания пруст, хванал напреко ловджийска пушка, и се тресеше от гняв или може би от старост.
— Мистър Фентри… — поде вуйчо Гейвин.
— Достатъчно го изтормозихте! — викна старецът. Нямаше съмнение — от гняв трепереше; гласът му внезапно се извиси в ожесточен и необуздан крясък: — Махайте се! Махайте се от земята ми! Бързо!
— Хайде — рече вуйчо Гейвин кротко.
Очите му все още бяха само блестящи, настойчиви, съсредоточени и сериозни. Този път не подкарахме бързо. Следващата пощенска кутия се показа след една миля — къщата зад нея сега бе дори боядисана, пред стълбището имаше засадени лехи с петунии, а и земята наоколо бе по-хубава; от пруста се надигна мъж и тръгна към портата.
— Здравейте, мистър Стивънс — посрещна ни той. — Значи, Джаксън Фентри възпря журито ви.
— Здравейте, мистър Прут — отвърна вуйчо Гейвин. — Така изглежда. Разкажете.
И Прут му разказа, независимо че тогава още вуйчо Гейвин сегиз-тогиз се изпускаше и заговаряше с езика на Харвард, че дори и на Хайделберг. Ала сякаш бе достатъчно хората да го погледнат в лицето, за да разберат, че това, за което пита, не го интересува просто от любопитство или корист.
— Само мама знае повече от мен за това — рече Прут. — Елате на пруста.
Последвахме го до пруста, където на нисък люлеещ се стол седеше пълна, беловласа старица, облечена в рокля, препасана с чиста бяла престилка, на главата с боне от памучен плат, и белеше в гаванка грах.
— Това е адвокатът Стивънс — представи Прут вуйчо Гейвин. — Синът на капитан Стивънс, от града. Иска да научи за Джаксън Фентри.
Настаниха ни да седнем, а те заразказваха — синът и майката — поред.
— Тяхното място — започна Прут, — част от него сте видели по пътя. И това, което не сте могли да видите, не е по за пред хора. Все пак баща му и дядо му го работеха, вадеха си хляба от него, отгледаха семейства, плащаха си данъците и не дължаха никому нищо. Не знам как се оправяха, но се оправяха. Щом порасна достатъчно, та да стига дръжките на плуга, и Джаксън взе да им помага. Той повече и не порасна. Всички бяха такива. Чини ми се, че това е причината — от малки над плуга. Като му дойде времето, Джаксън сам почна да работи земята, додето стана на двайсет и пет години, а вече изглеждаше на четирийсет, без да има вземане-даване с никого, без да се ожени, въобще без нищо — двамата с баща си живееха сам-сами, сами се перяха и си готвеха, защото как може човек да реши да се жени, когато двамата с баща си имат един общ чифт обувки. Ако изобщо си струваше да взима жена, след като това място бе пратило в гроба майка му и баба му, преди да навършат четирийсет години. Докато една нощ…
— Глупости — прекъсна го мисис Прут. — Когато ние с баща ти се оженихме, нямахме даже покрив над главата си. Взехме къща под наем и земя под наем…