— Така е, знам — на свой ред взе думата Прут. — Та една нощ той дойде при мен и ми каза, че се хванал да работи в дъскорезницата при Завоя на французина.
— При Завоя на французина? — повтори вуйчо Гейвин и сега очите му станаха по-скоро блестящи и живи, отколкото само съсредоточени. — И? — додаде той.
— Работа на надница — продължи Прут. — Но не за да забогатее, просто да изкара може би някоя и друга пара отгоре, жертвайки година или две, да припечели нещичко в повече и да живее по-различно от дядо си, който един ден издъхна между дръжките на плуга, и от баща си, додето и той не умре, паднал в браздата, а после идваше неговият ред, пък той си нямаше и син, който да вдигне мъртвото му тяло от земята. Каза ми, че бил се пазарил с някакъв негър да помага на баща му, докато го няма, и ме помоли да наминавам от време на време към тях и да наглеждам стареца.
— Така и правеше — добави мисис Прут.
— Да, наминавах — потвърди Прут. — Приближавах нивата им дотолкова, че чувах как старият проклина негъра, задето се туткал; гледах как клетият негър се мъчи да смогне и си мислех — добре е, че Джаксън не нае двама негри да работят с баща му на мястото, докато го няма, защото ако този старец — а той беше близо шейсетгодишен тогава — трябваше да прекара дори един цял ден, седнал на сянка, без да хване нещо в ръцете си, с което да копае или сече, той щеше да хвърли топа преди залез слънце. Джаксън замина. Пеша. Нямаха нито едно муле. Никога не са имали. Но какво са някакви си трийсет мили. Не се завърна две години и половина. После един ден…
— Не, дойде си първата година, по Коледа — поправи го мисис Прут.
— Да, точно така — съгласи се Прут. — Извървя трийсетте мили, за да прекара Коледа у дома си, и на другия ден се върна в дъскорезницата.
— Чия дъскорезница? — попита вуйчо Гейвин.
— На Куик — отговори Прут. — На старика Бен Куик. За другата Коледа обаче не си дойде. После, беше някъде към началото на март, когато нивото на реката при Завоя на французина става най-подходящо за бичене на трупи, и човек би си рекъл, че той сигурно се е устроил в дъскорезническия занаят — караше вече трета година, — но, не щеш ли, тъкмо тогава той се върна окончателно у дома. Този път не дойде пеша. Беше наел двуколка, понеже водеше козата и бебето.
— Почакай — рече вуйчо Гейвин.
— Изобщо не разбрахме кога се е прибрал — добави мисис Прут. — Беше си у дома вече повече от седмица, когато научихме за бебето.
— Почакайте — повтори вуйчо Гейвин.
Зачакаха, загледани в него: Прут, седнал на перилото около пруста, и мисис Прут, чиито пръсти продължаваха да люпят грахови зърна от дългите сухи шушулки, не сваляха поглед от вуйчо Гейвин. Очите му сега не бяха ликуващи, както преди не бяха озадачени, нито дори крайно вглъбени — просто станаха още по-блестящи, сякаш онова — каквото и да бе то, — което се криеше зад тях, бе пламнало, настойчиво и рязко, но все пак спокойно, като че се движеше по-бързо от скоростта на речта.
— Да? — каза той. — Слушам ви.
— Когато на края научих и отидох там — продължи мисис Прут, — това бебе нямаше и две седмици. И как е успял да го запази живо само с козе мляко…
— Аз лично не знам — намеси се Прут. — Козата не е като кравата. Трябва да я доиш на всеки два-три часа. Същото важи и нощем.
— Да — прие мисис Прут. — Той дори нямаше пеленки. Само няколко разпорени чувала от брашно, с които акушерката му бе показала как да повие детето. Та аз се хванах да ушия разни дрешки и пак отидох у тях; беше задържал негъра да помага на баща му в полската работа, а той готвеше, переше и гледаше бебето, като час по час доеше козата, да го храни. Казах му: „Дай го в къщи. Поне докато прояде. Ако искаш, ела и ти да живееш у дома“, а той само ме изгледа — дребен, хилав, отслабнал, загубил и това, което никога през живота си не бе добил поне с едно ядене до насита — и вика: „Благодаря ви, госпожо. Ще се оправя сам.“
— Което си беше и истина — допълни Прут. — Не знам как се е справял в дъскорезницата, пък и сам никога не е работил на полето, та да го разбера що за земеделец е, но онова момче го отгледа.
— Аз обаче не го оставих на мира — продължи мисис Прут. „Не знаехме, че си се оженил“ — казвам. „Да — отвърна, — оженихме се миналата година. А като дойде бебето, тя умря.“ „Каква беше тя? — питам. — Момиче от Завоя на французина?“ „Не — рече той. — Родом беше от другия край на щата.“ „Как се казваше?“ „Мис Смит“ — отговори той.
— Дори нямаше достатъчно свободно време, за да се научи да лъже — забеляза Прут. — Но отгледа онова момче. След като ожънаха на есен, той отпрати негъра и на следващата пролет двамата с баща му захванаха да работят сами, както си знаят. Измайстори нещо като кош за гърба си — казват, индианците правели такива, — та да носи детето в него. Понякога минавах нататък, додето земята бе още студена, и виждах Джаксън и баща му да орат или да цепят дърва, а кошът висеше, закачен на оградата, и момчето спеше изправено вътре, сякаш лежеше в пухено легло. Нея пролет детето се научи да ходи. От дъжд на вятър се застоявах край оградата и наблюдавах как онова мъничко създание щрапа посред браздата и се мъчи да върви наравно с Джаксън, който спираше плуга, щом трябваше да обърне, връщаше се назад, вдигаше го, поставяше го да седне на врата му, хващаше поводите и продължаваше. Към края на лятото хлапето се научи да ходи съвсем добре. Джаксън му направи мотичка от тояга, издяла му и гребло от дъска и ако се случеше човек да зърне как Джаксън кълца плевели в избуялия до бедро памук, той не би могъл да види момченцето изобщо — само по поклащането на стеблата се разбираше къде е.