— Джаксън сам му шиеше дрехи — намеси се мисис Прут. — Скърпваше ги някак, на ръка. Веднъж уших няколко неща и му ги занесох. Но само веднъж. Прие ги и ми благодари. Ала не можеше да се прикрие: сякаш скъпеше и самата земя, загдето детето трябва да яде, за да живее. Също се помъчих да склоня Джаксън да го заведе в църква, да го кръстят. „Вече е кръстен — отвърна. — Казва се Джаксън-Лонгстрийт2 Фентри. Татко се води и под двете имена.“
— Джаксън не мърдаше оттук — поде Прут. — Видиш ли него, няма начин да не видиш и хлапето. Ако беше откраднал това момче от Завоя на французина, скривалището му не би могло да бъде по-явно. До магазина на Хейвън Хил да купува провизии ходеше старецът, а Джаксън и момчето се разделяха — и то едва колкото да си поемеш дъх — само веднъж годишно, когато Джаксън отиваше в Джеферсън да плаща данъци, та като видях за пръв път хлапето само, аз, ей богу, го помислих за кутре. Веднъж като научих, че Джаксън заминал да плаща данъци, отидох у тях и заварих момчето под леглото, не вдигаше гюрултия, просто се бе свило в ъгъла и гледаше към мен. Не премигна ни веднъж. Приличаше досущ на лисиче или вълче, току-що уловено.
Проследихме как Прут измъкна от джоба си табакера с енфие, отсипа една доза в капачето и сетне прехвърли съдържанието му в издадената си долна устна, като с деликатно усърдие изтърси и последното зрънце.
— И после? — запита вуйчо Гейвин.
— Това е всичко — отвърна Прут. — На другото лято двамата с момчето изчезнаха.
— Изчезнаха? — повтори вуйчо Гейвин.
— Точно така — потвърди мисис Прут. — Просто една сутрин ги нямаше. Не знам кога са тръгнали. Един ден не издържах, отидох у тях, гледам — къщата празна, запътих се към нивата, където старецът ореше, и отначало помислих, че напречникът между дръжките на плуга му се е счупил, та затуй е вързал цепеница, но щом ме съзря и грабна цепеницата, разбрах, че тя се нарича „чифте“, и сигурно това, което тогава наговори на мене, е било горе-долу същото, което е казал и на вас, когато ви е посрещнал тая сутрин. На другата година старецът отново взе негър да му помага. После, около пет години по-късно, Джаксън се върна. Не знам кога пристигна. Просто една сутрин си бе у дома. Негърът бе отпратен наново и двамата с баща му заработиха на мястото, както си знаят. Един ден не издържах, пак отидох там и спрях край оградата, до която Джаксън ореше, след малко браздата го доведе при мен, а той още не ме и поглеждаше, обърна и таман тръгна обратно, когато аз му викнах: „Умря ли, Джаксън?“ — тогава той ме погледна. „Момчето“ — рекох. А той: „Кое момче?“
Поканиха ни да останем за вечеря.
Вуйчо Гейвин благодари.
— Носим малко храна със себе си — рече той. — При това ни чакат трийсет мили до магазина на Варнър и двайсет и две — оттам до Джеферсън. А вашите пътища още не са съвсем навикнали на автомобили.
По залез слънце спряхме пред магазина на Варнър в Завоя на французина; отново някакъв мъж се изправи на опустелия пруст и заслиза по стълбите към колата.
Беше Айшъм Куик, свидетелят, озовал се пръв при трупа на Торп — висок човек, дори дългуч, в средата на четирийсетте, със занесено лице и на пръв поглед късогледи очи, докато сетне не забележиш в тях нещо лукаво, даже малко присмехулно.
— Очаквах ви — рече той. — Май нищо не излезе от вашата работа. — Премигна срещу вуйчо Гейвин. — Тоя Фентри.
— Да — отвърна вуйчо Гейвин. — Защо не ме предупредихте?
— Сам аз не си дадох сметка — каза Куик. — Едва когато научих, че присъдата на журито ви е възпрепятствана от един негов член, направих връзка между имената.
— Имена? — учуди се вуйчо Гейвин. — Какви и… Все едно. Разкажете.
2
Стоунуол Джаксън (1824 — 1863) и Джеймс Лонгстрийт (1821 — 1904) — генерали от Конфедерацията по време на Гражданската война в САЩ. — Б.пр.