И тъй седнахме на пруста пред затворения и пуст магазин, докато край нас щурци цвърчаха в зеленината, светулки премигваха и се носеха над прашния път, а Куик заразказва, проснат на пейката пред вуйчо Гейвин, размъкнат, сякаш само ако се помръдне, ще се разпадне, той говореше с мързелив, язвителен глас, все едно имаше на разположение цяла нощ, да докара разказа си докрай, който като че ли се нуждаеше от цяла нощ, за да бъде разказан. В същност той не бе толкова дълъг. Все пак продължи твърде дълго за съдържанието си. Ала вуйчо Гейвин казва, че не са потребни много думи, за да обобщиш всяка човешка съдба, и че вече някой го е сторил само с пет: „Роди се, страда и умря.“
— На работа в дъскорезницата го нае татко. Щом узнах откъде е, аз тутакси разбрах, че тоя човек ще работи, понеже хората от техния край никога не са имали време да научат нещо друго, освен как да се трудят яко. Знаех още; че ще бъде честен, и то по същото съображение: в неговия край едва ли има нещо, което да заслужава човек да се научи как да го открадне. Единствено, изглежда, подцених способността му за любов. Май разсъждавах така: след като е родом от такова място, той сигурно въобще не знае какво е това. Убеждението ми се подсилваше пак от онова, предишното съображение — че дори усещането за любов се е изличило от него в течение на поколенията от момента, когато първият обитател на тоя край е трябвало да избере окончателно между стремежа към любов и стремежа към запазване на живота.
И така той се залови да работи, вършеше същата работа като негрите и получаваше същите пари. Към края на есента, когато реката спадна и ние се готвехме да зазимим дъскорезницата, узнах, че той се цанил с баща ми да остане до пролетта като надзирател и пазач, с тридневен отпуск да се прибере у дома за Коледа. Та тъй презимува при нас, а когато на идната пролет отворихме отново, той бе се отракал в занаята толкова много и така упорито работеше, че към средата на лятото управляваше цялата дъскорезница сам и към края татко почна изобщо да не се мярва там, а аз ходех само като съм на кеф, може би един път седмично. Наесен баща ми дори се канеше да му построи колиба, където да живее, вместо да спи на сламеник под навеса при котела и да се топли с продънена готварска печка. И тази зима изкара в дъскорезницата. Дали си е ходил по Коледа, изобщо не разбрахме, защото даже и аз не бях минавал нататък от есента.
После, през февруари, един следобед — времето беше поомекнало, пък и нещо не ме свърташе на място — отидох в дъскорезницата. Най-напред видях нея, дотогава изобщо не я бях мяркал — жена, млада и може би дори хубава, когато е била в добро здраве; не знам. Защото сега тя не беше просто слаба, а направо измършавяла. Не стига, че изглеждаше недохранена, ами беше и болна, макар да бе още на крака, и то не само заради бебето, което трябваше да роди след по-малко от месец. Попитах го: „Коя е тази?“, той ме погледна и отговори: „Жена ми“, а аз: „Откога? Есента нямаше жена. А тя ще роди, преди да изтече и месец.“ Тогава той рече: „Да се махаме ли искаш?“ — и аз му отвърнах: „Защо да искам да се махате?“ Сега ще разкажа това, което узнах, след като онези двама братя се появиха тук три години по-късно със своите съдебни свидетелства, а не както го чух от него, защото той никога не каза никому нищо.
— Добре — прие вуйчо Гейвин. — Разкажи.
— Изобщо нямам представа къде е намерил тази жена. Не знам дали въобще я е намирал, или просто тя е дошла в странноприемницата някой ден или някоя нощ и той вдигнал поглед и я забелязал, при което се получило същото, както го описват: никой не знае къде и кога ще го порази любов или мълния, единствено може да бъде сигурен, че няма да го порази повторно, понеже е излишно. Не ми се вярва тя да е търсила съпруга си, който я е бил изоставил — навярно той си е плюл на петите веднага, щом е разбрал за бебето; също не вярвам да се е бояла или срамувала да се прибере у дома само защото братята и баща й се бяха опитвали да й попречат да се омъжи за съпруга си преди всичко. Според мен, причината е просто в онази тъмна, неразумна, проклета коравосърдечна наследствена гордост, която разгорещи братята й в продължение на около час в оня ден.
Както и да е, тя се появила там, сигурно си е правила сметка, че до раждането й остава още малко, когато той предложил: „Хайде да се оженим“, а тя му отвърнала: „Не мога. Вече имам съпруг.“ После дошло време да ражда, тя легнала на изтърбушения сламеник и сигурно е знаела, че повече няма да стане оттам, той навярно я е хранел като дете, на края отишъл да повика акушерка и бебето се родило. И сега вероятно и тя, и акушерката разбрали, че повече няма да се вдигне от сламеника, а може би в крайна сметка те успели да го убедят, или пък тя осъзнала, че вече е все едно, и се съгласила, и той яхнал мулето, дето татко му бе оставил в дъскорезницата, изминал седем мили до дома на проповедника Уайтфийлд и призори довел духовника, който ги венчал, сетне тя починала, след което двамата с Уайтфийлд я погребали. Същата нощ той дойде в къщи и каза на баща ми, че напуска, остави мулето, върна се в дъскорезницата и подир няколко дни замина — след него останаха само сламеникът, печката, съдовете и тенджерата, които мама му беше дала, всичко измито и подредено на полицата. А на третото лято след това ония двама братя, братята Торп…