— Братята Торп — повтори вуйчо Гейвин. Невисоко. Мракът се сгъстяваше бързо, както обикновено става в нашия край, и аз вече не успявах да различа лицето му изобщо. — Продължавай — добави той.
— Мургави бяха като нея — малкият й приличаше страшно. Пристигнаха с файтон, придружени от помощник-шериф или съдебен пристав — бог го знае какъв беше, и носеха документите — подписани, подпечатани, облепени с марки, всичко, както си му е ред. Казах им: „Не можете да сторите това. Тя дойде тук на своя глава, болна и безпомощна, той я прибра, храни я, грижи се за нея, доведе акушерка да й помогне при раждането, а после извика свещеник да я погребе, и дори двамата се ожениха, преди тя да почине. И свещеникът, и акушерката могат да докажат.“ Тогава големият брат се обади: „Той не е имал право да се жени за нея. Тя си има съпруг. Ние вече го намерихме.“ Пък аз отвърнах: „Добре де. Той прибра детето, когато никой не дойде да претендира за него. Цели три години досега го е гледал, хранил и обличал.“ А големият измъкна наполовина от джоба си кесия с пари и сетне я бутна обратно. „Виждаш, погрижили сме се и за това, ще му ги дадем, щом видим детето — рече той. — Момчето е наша кръв. Искаме да бъде при нас и възнамеряваме да си го вземем.“ Тогава не за първи път ми мина през ум, че на тоя свят нещата не са като свят, и казах: „Домът му е на трийсет мили оттук. Може би ще предпочетете да пренощувате тук, та да починат конете ви.“ Големият ме изгледа и отсече: „Впрягът ни не е изморен. Няма да спираме.“ „В такъв случай ще дойда с вас“ — отвърнах. „Добре си дошъл“ — каза братът.
Пътувахме до среднощ; сетне спряхме, при което аз си рекох, че сега ми се открива възможност да избягам, макар да нямах нито кон, нито нищо. Ала щом разпрегнахме и налягахме по земята, големият брат хич и не се приготви за сън. „Не ми се спи още — каза. — Ще поседя така малко.“ Та затуй нямаше смисъл да опитвам каквото и да е и заспах, а на другата сутрин станахме твърде късно, слънцето вече бе се вдигнало високо, и някъде към девет часа чак стигнахме онази пощенска кутия с името отгоре, която човек не може да не забележи. Заварихме къщата празна, наоколо не се виждаше, нито се чуваше жива душа, после обаче доловихме удари от брадва, заобиколихме отзад и той надигна глава, застанал пред купчината дърва, за да видя това, което, според мен, е очаквал да види всеки божи ден в продължение на цели три години. Защото въобще не се поколеба и викна на хлапето: „Бягай. Бягай на нивата при дядо ти. Бягай“ — и се запъти право към големия брат с вдигната брадва. Тя вече падаше, когато успях да сграбча дръжката й през средата, докато големият брат го хвана, всички се хвърлихме върху него и направо го вдигнахме във въздуха, опитвайки се да го задържим. „Недей, Джаксън! — обадих се аз. — Недей! С тях е законът!“
После усетих, че нещо дребно ме рита и дращи по краката; беше хлапето; без да издава звук, просто щъкаше около мене и братята, като ни налагаше, докъдето стигне с дървото, което цепеше Фентри. „Хвани го и го закарай във файтона“ — нареди големият и малкият го улови; той едва ли бе по-лесен за удържане от Фентри — риташе и се мяташе, дори и след като малкият брат го вдигна във въздуха, а Фентри се дърпаше и напираше за двама, но само докато младият брат и момчето не изчезнаха от погледа му. После рухна. Сякаш костите му омекнаха и ние с големия брат го положихме на кютюка, като че да не бе имал никога скелет — лежеше облегнат на дървото, което бе цепил, задъхан, в крайчеца на устните му бе избила малко пяна. „Такъв е законът, Джаксън — рекох. — Съпругът й е още жив.“
„Знам — отвърна той, кажи-речи, прошепна. — Очаквах го. Мисля, че затова толкова ме изненада. Сега се оправих.“
„Съжалявам, че стана така — подхвана големият брат. — До миналата седмица не знаехме нищо за това. Но той е наша кръв. Искаме да бъде при нас. Ти си направил добро за него. Благодарим ти. И майка му ти благодари. Вземи“ — рече той, след като извади кесията с пари от джоба си и я пъхна в ръката на Фентри. После даде гръб и си тръгна. Не след дълго чух файтонът да обръща и да поема надолу по хълма. Скоро престана да се чува. Не знам дали Фентри въобще го чу.