„Такъв е законът, Джаксън — обадих се пак. — Ала законът си има две страни. Иди в града да поговориш с капитан Стивънс. И аз ще дойда с тебе.“
После той бавно и вдървено се надигна и седна на кютюка. Не се задъхваше вече така тежко и изглеждаше доста по-добре, с изключение на очите — гледаше буквално като замаян. Сетне вдигна ръката си, в която държеше кесията, и взе да бърше с нея потта от лицето си, сякаш е носна кърпа; не вярвам до момента изобщо да си е давал сметка, че има нещо в десницата си, защото едва след като свали ръка от челото, той се загледа в кесията, взира се в нея може би пет секунди и после я хвърли — не я запокити, просто я подхвърли, както човек би подхвърлил буца пръст да види дали ще се разпадне или не, след което стана и тръгна през двора към гората, ходеше твърдо и без да бърза, не изглеждаше по-едър от онова момченце, и на края навлезе между дърветата. „Джаксън“ — повиках го аз. Но той изобщо не се обърна назад.
Нея нощ пренощувах у Руфъс Прут и се уговорихме да ми заеме едно муле; казах, че просто съм наминал насам, защото не ми се щеше да разправям никому, а на другата заран вързах мулето за дирека на портата и тръгнах към къщата, отначало изобщо не забелязах стария Фентри, застанал на пруста.
Когато най-сетне го съзрях, той чевръсто се раздвижи и преди да разбера какво държи в ръцете си, чух едно „бум!“ и куршумът изсвистя в листака над главата ми, а мулето на Руфъс Прут полагаше дяволски усилия или да скъса юлара, или да се обеси на дирека.
Сетне един ден, около шест месеца след като се бе установил тук, за да попълва равносметката си от пиянства, побоища и кражби на добитък, Бъкснорт стоеше на този пруст, пак пиян и сладкодумен, в компанията на поне пет-шест от онези, на които от време на време мръснишки взимаше здравето от бой, а понякога ги пребиваше и честно, стига да се наложеше, като се затрисаше от смях всеки път, щом спираше да си поеме дъх между ударите. Та тогава случайно вдигнах поглед и забелязах Фентри, спрял, яхнал мулето си, отвън на пътя.
Просто стоеше там, мулето — потънало в прах, спечена с потта му от трийсетте мили път, и гледаше Торп. Нямам представа от колко време бе там безмълвен, само седеше и наблюдаваше Торп; после обърна мулето и подкара нагоре по пътя към хълмовете, от които най-добре би било никога да не бе слизал. Но може би е наистина, както казват: от мълнията и любовта никъде не ще успееш да се скриеш. Тогава изобщо не можах да включа. Не правех никаква връзка между имената. Давах си сметка, че нещо у Торп ми е познато, но онази, другата история бе приключила преди двайсет години и за нея съвсем бях забравил, додето не научих за затруднението на вашето жури… Разбира се, че той няма да гласува за оправдаване на Букрайт… Мръкна. Елате да вечеряме.
Ала нас ни чакаха само двайсет и две мили до града и отново се върнахме на шосето, на чакъла; до час и половина щяхме да се приберем, понеже на места вдигахме трийсет — трийсет и пет мили в час, и вуйчо Гейвин каза, че ще дойде ден, когато всички главни пътища в Мисисипи ще бъдат павирани като улиците в Мемфис и всяко семейство в Америка ще притежава автомобил. Сега бързо се движехме.
— Разбира се, че няма да гласува за оправдание — рече вуйчо Гейвин. — Низвергнатият и неуязвим от земята — да търпи, да търпи и пак да търпи, утре и утре, и утре… Разбира се, че няма да гласува за оправдание на Букрайт.
— Аз пък бих гласувал — рекох. — Щях да го оправдая. Защото Бък Торп беше лош. Той…
— Не, нямаше да го оправдаеш — прекъсна ме вуйчо Гейвин. Стисна коляното ми с едната си ръка, въпреки че карахме доста бързо: жълтият сноп светлина бягаше по белезникавия път, насекоми изскачаха пред фаровете и изчезваха уголемени в мрака. — Не заради Бък Торп, възрастния, мъжа. Той би могъл да го застреля със същата готовност, както стори това Букрайт, стига да бе се оказал на негово място. Но някъде в онази изродена и добила животински облик тлен, която Букрайт лиши от живот, все още е бил запазен може би не духът, но поне споменът за малкото момченце, за Джаксън-Лонгстрийт Фентри, независимо че мъжът, някогашното момче, не знае това, а само Фентри е посветеният. Тъй че и ти нямаше да оправдаеш Букрайт. Никога не забравяй това. Никога.