— А по-нататък какво ще стане? Има ли някакъв начин да… да се върне в нормален вид?
— Ще опитаме. Разбира се, ако вие ни дадете разрешение да правим опити. В края на краищата то е ваше дете. Вие можеше да правите с него каквото искате.
— С него? — Хорн се усмихна горчиво, затваряйки очи. — По какво съдите, че това е то? — Притъмня му. Ушите му забучаха.
Уолкот явно беше смутен.
— Ами, ние… това е… не знаем в същност.
Хорн отпи пак от чашата си.
— И какво, ако не успеете да го върнете в нормален вид?
— Разбирам колко голям шок е за вас това, мистър Хорн. Ако не можете да понесете: мисълта да отглеждате детето, ние в Института ще се радваме, ако ни го предоставите и ще се грижим за него вместо вас.
Хорн се замисли.
— Благодаря. Но то все още ни принадлежи — на мен и на Поли. Ще си го прибера в къщи. И ще го гледам, както бих гледал всяко друго дете. Ще му осигуря нормален домашен живот. Ще се постарая да го обикна. Ще се държа добре с него. — Устните му се схванаха, не можеше да мисли.
— Давате ли си сметка каква грижа поемате, мистър Хорн? Това дете не ще може да има нормални другарчета; те веднага ще му извадят душата. Знаете какви са децата. Ако решите да го гледате в къщи, животът му трябва да бъде организиран така, че никой никога да не го вижда. Ясно ли ви е?
— Да. Ясно ми е. А то добре ли е умствено, докторе?
— Да. Проверихме му реакциите. То е чудесно здраво бебе по отношение на нервните рефлекси и подобни неща.
— Исках само да бъда спокоен. А сега единственият проблем е Поли.
Уолкот сви вежди.
— Признавам си, че точно това и мен ме тревожи. Знаете колко тежко е за една жена да научи, че детето й се е родило мъртво. Но да кажеш на една жена, че е дала живот на нещо, което не прилича на човек! Това не е тъй чисто като смъртта. Има голяма опасност от шок. И все пак трябва да й кажа истината. Един лекар не е лекар, ако лъже пациентите си.
Хорн остави чашата.
— Но пък и не искам да загубя Поли. Аз вече съм подготвен и ще мога да приема, ако решите да унищожите детето. Но не искам Поли да умре от шока на цялата тази история.
— Мисля, че ще успеем да върнем детето в нормален вид. Именно затова се колебая, иначе ако смятах случая за безнадежден, веднага щях да издам удостоверение за евтаназия. Но най-малкото, струва си да се опита.
Хорн бе изтощен. Тресеше го.
— Добре, докторе, но докато го оправите, то ще има нужда от храна, от кърмене, от обич. Много време ще отиде, а не можем да чакаме толкова дълго. Кога ще кажем на Поли?
— Утре следобед, като се събуди.
Хорн стана и отиде до масата, която се затопляше отгоре от меко осветление. Когато Хорн протегна ръка, синята пирамидка се поразмърда.
— Здрасти, бебе — каза му той.
Синята пирамидка погледна нагоре към Хорн с трите си блестящи сини очи. Размърда тъничкото си синьо пипалце и докосна пръста на Хорн.
Хорн потръпна.
— Здрасти, бебе.
Лекарят извади специално приготвено шише с храна.
— Това е майчино мляко. Да вървим.
Бебето гледаше нагоре през проясняващата се мъгла. Виждаше над себе си да се движат разни фигури и усещаше, че са дружелюбни. Макар и новородено, то вече беше странно будно и живо. Бебето вече съзнаваше.
Наоколо се движеха разни фигури. Шест сивобели куба се навеждаха над него. Шест куба с шестоъгълни израстъци и всеки куб с по три очи. А имаше и два други куба, които идваха от далечината отвъд кристалното плато. Единият от тях беше бял. Също с три очи. Нещо в този Бял куб много се харесваше на Бебето. Някакво привличане. Някаква връзка. Издаваше някакъв мирис, който напомняше на Бебето за самото него.
Шестте наведени над него сивобели куба издаваха пискливи звуци. Звуци на удивление и любопитство. Всичките заедно звучаха като музика от пиколо.
А ето че и двата новопристигнали куба — Белият и Сивият куб подсвирнаха. После Белият куб протегна шестоъгълния си крайник и докосна Бебето. Бебето отвърна, като измъкна от пирамидалното си тяло един от израстъците. Бебето харесваше Белия куб. Бебето харесваше. Бебето беше гладно. Бебето искаше. Може би Белият куб ще го нахрани…
Сивият куб поднесе към бебето едно розово кълбо. Сега щяха да го нахранят. Добре. Добре. Бебето лакомо прие храната.
Вкусно му беше. Всичките сивобели кубове се оттеглиха и оставиха само хубавия Бял куб. Той застана над Бебето, загледа го и почна да му подсвирква. Свиркаше и свиркаше…
На другия ден казаха на Поли. Не всичко. Но достатъчно. Само със загатване. Казаха й, че бебето в известен смисъл не е добре. Говореха й бавно, във все по-затягащи се кръгове. После доктор Уолкот й изнесе дълга лекция за механизма на раждането, как улеснява жената и как този път се е получило някакво късо съединение. Там беше още един човек, представител на научната мисъл, и той й разказа сухо и накратко за измеренията, сгъвайки поред пръсти: първо, второ, трето и четвърто! Още някакъв мъж й говори за енергията и материята. Друг някакъв — за онеправданите деца.