Накрая Поли седна в леглото и попита:
— За какво е целият този разговор? Какво не му е в ред на моето бебе, че трябваше толкова приказки да изприкажете?
Уолкот й обясни с няколко думи.
— Разбира се, можете да изчакате една седмица за резултата — добави той. — Или пък да ни подпишете пълномощно Институтът да поеме настойничество над детето.
— Само едно искам да знам — каза Поли.
Доктор Уолкот вдигна вежди.
— В мен ли е вината, че детето е такова?
— Не, абсолютно сигурни сме.
— Дали детето не се е изродило по генетичен път?
— Не, то просто се е озовало в друг континуум. А иначе е съвършено нормално.
Поли отпусна стиснатите си като черта устни и простичко каза:
— Донесете ми тогава моето бебе. Искам да го видя, Още сега, моля ви.
Те внесоха „детето“.
На другия ден съпрузите напуснаха болницата. Поли тръгна със собствените си два хубави крака, Питър Хорн вървеше след нея и я гледаше с тихо изумление.
Детето не беше с тях. Щяха да го вземат по-късно. Хорн помогна на жена си да влезе в хеликоптера им и седна до нея. Издигна бръмчащата машина в топлия въздух.
— Ти си цяло чудо — каза той.
— Защо? — попита тя и запали цигара.
— Наистина. Дори не се разплака. Нищо не направи.
— Знаеш ли, то май не е чак толкова грозно. Веднъж да свикнеш с него. Мога дори… да го държа на ръце. Такова е топло и плаче и дори има нужда от пелени, триъгълни пелени. — Тя се засмя, но той забеляза нервния трепет в смеха й. — Не, не заплаках, Пит, защото това е моето бебе. Или ще бъде. То не е мъртво, слава богу. То е… не знам как да ти обясня, то още е неродено. Иска ми се да мисля, че още не се е родило. И го чакаме да се появи. Имам доверие в доктор Уолкот, а ти?
— Права си. Права си. — Той се пресегна и взе ръката й в своята. — Да ти кажа ли нещо? Ти си страшно сладурче.
— Ще издържа — продължи тя, загледана напред в плъзгащата се под тях зелена повърхност. — Докато очаквам да стане нещо хубаво, нищо няма да може да ме нарани или шокира. Ще изчакам шест месеца и после може би ще се самоубия.
— Поли!
Тя го погледна, сякаш току-що се бе появил.
— Извинявай, Пит. Но това не може да продължава вечно. Свърши ли се веднъж всичко и бебето най-после „да се роди“, ще го забравя и повече никога няма да се сещам за него. Но ако лекарят не успее да ни помогне, това умът ми няма да може да го побере и ще съумее само да накара тялото да се качи на покрива и да скочи.
— Всичко ще се оправи — каза той с ръце на волана. — Ще видиш.
Тя не каза нищо, само издиша цигарения дим в бръсващите удари на хеликоптерната перка…
Минаха три седмици. Всеки ден ходеха в Института да посетят „Пай“. С това тихо и спокойно име Поли Хорн наричаше синята пирамидка, която сега примигваше към тях от топлата маса, където я слагаха да спи. Доктор Уолкот внимателно им обясни, че навиците на „детето“ са нормални като на всяка друго: еди-колко си часа сън, еди-колко си часа е будно, колко време е внимателно, колко време скучае, колко пъти се храни и колко време остава само. Поли Хорн го слушаше и лицето й се разнежи, погледът й се затопли.
На края на третата седмица доктор Уолкот ги попита:
— Не ви ли се ще вече да го вземете в къщи? Вие не живеете в града, нали? Щом имате заграден двор, можете от време на време да го извеждате на слънце. То има нужда от майчина обич. Звучи много банално, но е така. То трябва да бъде кърмено. Към новата машина за хранене има обяснения откъде приема храната. То има нужда от гальовен глас, топлина, ръце и тъй нататък. — Доктор Уолкот им обясняваше със сух глас. — И все пак мисля, че вече свикнахте достатъчно с него, за да видите че то е много мило здраво дете. — Готова ли сте, мисис Хорн?
— Да, готова съм.
— Добре. И го довеждайте тук всеки три дни на контролен преглед. Вече имаме неговата формула. Засега работим над няколко разрешения, мисис Хорн. До края на годината ще имате някакъв резултат. Отсега не мога да ви кажа нищо определено, но имам основания да смятам, че ще измъкнем това дете от четвъртото измерение като заек от шапка.
Тогава, за негова изненада и удоволствие, Поли Хорн го разцелува по двете страни.
Пит Хорн подкара хеликоптера към къщи. Летяха над заоблените хълмисти зеленини на Грифит. От време на време той поглеждаше пирамидката в ръцете на Поли. Тя му гукаше галено и бебето й отговаряше горе-долу по същия начин.