— Много странно — обади се Поли.
— Кое?
— Как ли му изглеждаме? — каза жена му.
— Питах доктор Уолкот за това. Каза, че сигурно сме му много смешни. То е в едни измерения, ние в други.
— Искаш да кажеш, че не ни възприема като мъж и жена ли?
— Да, ако можехме да се видим през неговите очи. За него ние сме нещо естествено в каквито и форми да ни вижда. То е свикнало да ни възприема като кубове, квадрати или пирамиди, тъй като ни гледа през собствените си измерения. Бебето няма никакъв друг опит, няма други норми, с които да сравнява това, което вижда. Ние сме му нормите. От друга страна, то ни изглежда свръхестествено, защото го съпоставяме с формите и размерите, на които сме свикнали.
— Да, разбирам, разбирам.
Бебето реагираше на движение. Един Бял куб го държеше в топлите си израстъци. Друг Бял куб седеше по-нататък в някакъв пурпурен правоъгълник. Правоъгълникът се носеше във въздуха над просторни блеснали повърхности с пирамиди, шестоъгълници, паралелепипеди, колони, балони и многоцветни кубове.
Единият Бял куб издаде подсвиркващ звук. Другият Бял куб му отвърна по същия начин. Белият куб, който го държеше, се обърна. Бебето гледаше двата Бели куба и света, който се плъзгаше покрай летящия мехур.
Доспа му се. То затвори очи, намести по-удобно пирамидалната си младост в скута на Белия куб и заиздава тихи звукчета…
— Заспа — обади се Поли Хорн.
Дойде лятото. Самият Питър Хорн бе зает с вносно-износната си работа. Но бе придобил навика всяка вечер да се прибира в къщи. През деня Поли беше добре, обаче нощем, когато оставаше сама с детето, почна да пуши твърде много и една вечер той я завари в безсъзнание на кушетката, а на масата пред нея имаше празна бутилка от шери. Оттогава той почна сам да се грижи нощем за детето. Когато плачеше, то издаваше странни подсвиркващи звуци, като някое загубено и виещо в джунглата животно. Това не бяха детски звуци.
Бащата облицова стените на детската стая със звукоизолационен материал.
— За да не чува жена ви детето ли? — попита работникът.
— Да — отвърна Питър Хорн. — За да не го чува.
Малко хора им идваха на гости. Страхуваха се някой да не се натъкне на Пай, милата сладка пирамидка, малкия Пай.
— Какъв е този шум? — попита ги веднъж един гостенин над коктейла си. — Прилича на чуруликане. Не знаех, че имате птички в къщи, Питър.
— О, да — отвърна Хорн и притвори вратата на детската стая. — Ще пийнете ли още едно? Наздраве на всички.
Беше като да имаш в къщи куче или котка. Или поне Поли гледаше така на него. Питър Хорн я наблюдаваше и забелязваше как точно говори и глези малкия Пай. Пай това, Пай онова, но някак си от известно разстояние. Понякога тя ще се огледа из стаята, ще прокара ръце по тялото си, а дланите ще се стиснат и тя ще изглежда объркана и уплашена, сякаш чакаше някой всеки момент да пристигне.
През септември Поли заяви на мъжа си:
— Той вече може да казва татко. Да, наистина може. — Хайде, Пай, кажи „татко“!
Тя вдигна синята пирамидка.
— Фюиит! — изсвири топлата синя пирамидка.
— Престани, за бога! — викна й Питър Хорн. Взе детето от ръцете й и го занесе в детската стая, където то продължи да подсвирва това име, това име, това име. Хорн се върна и си наля чаша силна напитка. Поли тихичко се смееше.
— Не е ли ужасно! — каза тя. — Дори гласът му е в четвъртото измерение. Колко интересно ще бъде по-нататък, като се научи да говори. Ще го караме да научи наизуст монолога на Хамлет и като го казва, ще се получава нещо от Джеймз Джойс! Какви щастливци сме! Налей ми още малко!
— Достатъчно пи — забеляза той.
— Благодаря, сама ще си сипя — каза тя и си наля.
Октомври, после ноември. Пай вече се учеше да говори. Той подсвиркваше, писукаше, издаваше звън на камбанка, като огладнееше. Доктор Уолкот продължаваше да ги посещава.
— Когато е равномерно яркосиньо — казваше лекарят, — това означава, че бебето е здраво. Помръкне ли цветът и стане матов… детето не се чувства добре. Не забравяйте.
— О, да, ще го запомня — каза Поли. — Турско синьо означава здраве, матов кобалт — боледуване.
— Млада лейди — каза лекарят, — по-добре вземете две от тези таблетки и елате утре да си поговорим малко. Не ми харесват тези приказки. Я си покажете езика! М-да. Пиете ли! Погледнете си пръстите — колко са пожълтели. Трябва да намалите цигарите наполовина. До утре.
— Не може повече да продължава така — каза Поли. — Вече почти цяла година мина.
— Скъпа мисис Хорн, не искам постоянно да ви държа в напрежение. Но щом получим някакъв резултат, веднага ще ви уведомя. Ежедневно работим над този проблем. Скоро ще направим един експеримент. А сега вземете тези хапчета и си затворете хубавата уста. — Той погъделичка Пай под „брадичката“. — Чудесно здраво бебе! И хич не е дребно — почти девет килограма!