Поли запита простичко и сериозно:
— А ако ме прехвърлите в неговото измерение, ще мога ли да виждам моето бебе такова, каквото си е?
Уолкот кимна.
— Тогава направете го — каза Поли.
— Почакай! — рече Питър Хорн. — Ние сме в този институт едва от пет минути и ти вече си готова да обречеш целия си живот.
— Но ще бъда вече с моето истинско бебе. Нищо друго не ме интересува.
— Доктор Уолкот, а какво ще представлява за нас преминаването в това измерение?
— Вие специално няма да забележите никаква разлика. Двамата ще се виждате един друг в същите форми и размери. Пирамидката обаче ще се превърне в бебе. Вие ще придобиете едно допълнително чувство и ще можете да интерпретирате по нов начин това, което виждате.
— Но няма ли и ние самите да се превърнем в призми или пирамиди! И вас, докторе, да ви виждаме вече не като човек, а като някаква геометрична фигура?
— Губи ли слепият човек, който проглежда за първи път, своя слух или вкусовото си осезание?
— Не.
— Какво тогава? Престанете да мислите само за това, че ще загубите нещо. Помислете за нещата, които ще придобиете. Вие получавате нещо. А нищо не губите. Вие знаете как изглеждат хората и това е едно преимущество, което Пай не притежава, защото се е научил да възприема нещата само през своето измерение. Когато пристигнете „там“, вие ще ме виждате едновременно по два начина — и като геометрична абстракция, и като човек, както предпочитате. Това вероятно ще ви направи истински философи. Има едно нещо обаче…
— Какво?
— За всички други на света вие, вашата съпруга и детето, ще изглеждате като абстрактни форми. Бебето ще бъде триъгълна пирамида. Жена ви може би призма. А вие самият — шестоъгълно тяло, например. Светът ще бъде шокиран, не вие.
— Ние ще бъдем аномалия?
— Да, вие ще бъдете аномалия. Но няма да го съзнавате. Обаче сигурно ще трябва да живеете доста изолирано.
— Докато откриете начин да ни върнете и тримата обратно?
— Точно така. Може би след десет или двадесет години. Не ви го препоръчвам много, защото вие и двамата може да полудеете в резултат на това, че ще се чувствате отделени и различни. Ако във вас има зародиш на параноя, тя може да се прояви. От вас зависи естествено.
Питър Хорн погледна жена си, тя му отвърна със замислен поглед.
— Да вървим — реши Питър Хорн.
— В измерението на Пай ли? — попита лекарят.
— Да, в неговото измерение.
Станаха.
— Докторе, сигурен ли сте, че няма да загубим нито едно от сетивата си? И ще можете ли да ни разбирате като говорим с вас? Пай говори съвсем неразбираемо.
— Пай говори така, защото по този начин стигат до него нашите думи, след като преминат през неговото измерение. Той подражава звуковете, които чува. Когато бъдете там, вие ще говорите на съвършен английски, защото вие знаете как. Измеренията са свързани със сетивата, времето и познанието.
— А какво ще бъде за Пай, когато преминем в неговата форма на съществуване? Веднага ли ще ни види като човешки същества и няма ли да го шокира това? Не е ли опасно?
— Той е ужасно млад и още няма установени понятия за нещата. Ще се шокира леко, но вашият мирис за него ще остане същият, гласовете ви ще запазят характеристиката си и същата тоналност и вие ще бъдете за него все така топли и обичащи, което е най-важното. Добре ще се разбирате с него.
Хорн се двоумеше.
— Толкова дълъг изглежда пътят до там, където искаме да отидем. — Той въздъхна. — Бих искал да имаме друго дете и да забравим това.
— В момента от значение е това бебе. Смея да предположа, че Поли не би искала никакво друго, нали, Поли?
— Само това бебе, само това бебе — каза Поли.
Уолкот многозначително погледна Питър Хорн. Той го разбра правилно. Или това бебе, или никога вече Поли. Или това бебе, или Поли в някоя тиха стая, втренчена в пространството до края на живота си.
Тръгнаха заедно към масите.
— Щом тя може, смятам, че и аз ще мога да го понеса — каза Хорн и я хвана за ръка. — И без това вече толкова години работя напрегнато, просто ще бъде удоволствие да се оттегля и за разнообразие да се превърна в абстракция.