— Откровено казано, завиждам ви за пътешествието — рече Уолкот, регулирайки голямата тъмна машина. — Забравих да ви кажа, че като резултат от вашето пребиваване „там“ вие спокойно можете да напишете истински философски труд, на който могат да завидят и Дюи1, и Бергсон2, и Хегел или който и да е от техния калибър. Един ден и аз може да дойда „там“ да ви навестя.
— Ще бъдете добре дошъл. Какво още е необходимо за пътешествието?
— Нищо. Просто да легнете на тези маси и да запазите спокойствие.
Бръмчене изпълни стаята. Звукът на енергия, сила и загряване.
Поли и Питър Хорн легнаха на масите, хванати за ръце. Двойният черен капак ги захлупи. Двамата потънаха в мрак. Някъде далеч в болницата се обади глас на часовник: „Бим-бам, седем часът. Бим-бам, седем часът.“ После мекият камбанен звън замря.
Тихото бръмчене нарасна. Машината проблясваше със скрита, променлива, сгъстяваща се сила.
— Има ли някаква опасност? — извика Питър Хорн.
— Никаква.
Енергията свистеше. Самите атоми се разединиха в пространството на два чужди, враждебни лагера. Двете страни поведоха битка за надмощие. Хорн зяпна да изкрещи. Под ужасната атака на електричеството вътрешностите му ставаха пирамидални, призматични. Усети една теглеща, изсмукваща, изтръгваща мощ да се впива в тялото му. Енергията се нахвърляше върху него, риеше тялото му и го притискаше от всички страни. Измеренията на черния капак над торса му се разтеглиха и опнаха в някакви чисти неразбираеми плоскости. Потта, която се стичаше по лицето му, не беше пот, а чиста измерима субстанция. Крайниците му бяха усукани, разпръснати, сбрани отново, размачкани и сбити. Той започна да омеква като сгорещен восък.
Нещо щракна и пропълзя някакво цъкане.
Хорн мислеше бързо, но хладнокръвно. Как ще живеят за в бъдеще с Поли и детето в къщи? А хората, които ще им идват на гости? Как ще бъде?
Внезапно той проумя как ще бъде и мисълта го изпълни с някакво огромно благоговение и чувство на упойваща вяра и време. Ще живеят на същия спокоен, зелен хълм в същата бяла къща с висока ограда около нея, която ще ги предпазва от простото любопитство. И доктор Уолкот ще идва да ги навестява, ще паркира долу, ще се изкачи по стъпалата и на вратата ще се появи слаб Бял правоъгълник, когото ще посрещнат със сухо мартини в змиевидните си ръце.
В един фотьойл в стаята ще седи Бялата призма с отворено томче Ницше, ще чете и ще пуши лулата си. А на пода наоколо ще тича Пай. И ще разговарят, и ще дойдат още някои приятели, а Бялата призма и Белият правоъгълник ще се шегуват и ще се смеят над сандвичите и следващата напитка, и това ще бъде една чудесна вечер на хубави разговори и смях.
Ето как ще бъде.
Щрак.
Бръмченето престана.
Капакът се издигна над Хорн.
Всичко свърши.
Те бяха в друго измерение.
Чу Поли да плаче. Беше много светло. После той се плъзна от масата и се изправи, примигвайки. Поли се затича, после спря и вдигна нещо от пода.
Беше синът на Питър Хорн. Жизнено, с розови бузки синеоко момиченце се гушеше в ръцете й, хълцаше, примигваше и плачеше.
Пирамидалните форми бяха изчезнали. Поли плачеше от щастие.
Питър Хорн прекоси стаята разтреперан, опитвайки се да се усмихне и да прегърне едновременно и Поли и детето, и да заплаче с тях.
— Е! — каза Уолкот и застана зад тях. Дълго време не бе помръдвал. Само гледаше отсреща в стаята Бялата призма и тънкия Бял правоъгълник, който държеше Синята пирамидка. Влезе един асистент.
— Шштт! — каза Уолкот с ръка на устата. — Те предпочитат да останат за малко сами. Елате!
Сложи ръка на рамото на асистента и на пръсти се измъкнаха от стаята. Белият правоъгълник и Бялата призма дори не се обърнаха, когато вратата се затвори.