Минаваше по безброй квадратчета за дама, нарисувани от деца, пияни от радост. Всмукваше червени афиши, жълти моливи, стотинки и понякога по-едри монети.
— Какво беше това?
Той се завъртя на седалката и погледна назад.
Улицата пустееше. Минаваше покрай тъмни дървета, които протягаха клоните си надолу, за да го ударят по челото. Но насред силния тътен му се бе сторило, че чува вик за помощ, някакъв ужасен писък.
Г-н Брит се огледа във всички посоки.
— Не, нищо.
И продължи да язди въртящите се метли.
— Какво!
Този път едва не падна от седалката, толкова ясно чу вика. Г-н Брит погледна към бледите улични лампи, изтощени от толкова много години светене. Погледна към асфалта, все още топъл от дневната жега. Викът се разнесе отново.
Бяха стигнали до дерето. Той спря машината си. Четките продължиха да се въртят. Г-н Брит спря едната, после и другата. Тишината бе гръмогласна.
— Измъкнете ме оттук!
Той погледна назад към големия метален търбух на машината.
Вътре имаше човек.
— Какво казахте? — Смешен въпрос, но г-н Брит въпреки това го зададе.
— Измъкни ме от тук, помощ, помощ! — каза човекът в машината.
— Какво се е случило? — зяпнал попита г-н Брит.
— Ти ме всмука в машината си! — извика човекът.
— Какво съм направил?
— Глупак такъв, стига си дърдорил, измъкни ме от тук, ще се задуша!
— Не е възможно да сте попаднали в машината — отвърна г-н Брит. Той се изправи първо на единия крак, после на другия. Изведнъж му стана много студено. — Човешкото тяло е прекалено голямо, за да мине през отвора, четките също щяха да попречат, пък и не си спомням да съм ви виждал. Кога се случи?
Машината мълчеше.
— Кога се случи? — повтори г-н Брит.
Отново никакъв отговор. Той се опита да си спомни. Улиците бяха съвсем пусти. Нямаше нищо друго освен листа и опаковки от дъвка. Никъде не се виждаше жива душа. Г-н Брит имаше отлично зрение. Не би могъл да пропусне пешеходец, ако минеше покрай такъв.
Машината продължаваше да е странно тиха.
— Вътре ли сте? — попита г-н Брит.
— Тук съм — неохотно отвърна човекът. — И се задушавам.
— Кажете ми, кога попаднахте в машината?
— Преди известно време.
— Защо не извикахте още тогава?
— Бях в безсъзнание — каза човекът, но в гласа му се долавяше колебливост, неяснота и забавяне. Очевидно лъжеше. Този факт порази г-н Брит. — Отвори капака — настоя човекът. — За Бога, не стой като идиот, стига си дрънкал всички тези безсмислици. Уличен метач в полунощ разговаря с човек в машината си, какво ще си помислят хората. — Той млъкна, силно се закашля, изхрачи се и запелтечи: — Задушавам се, искаш ли да те съдят за убийство?
Но г-н Брит не го слушаше. Беше слязъл долу и застанал на четири крака, проверяваше металните части и четките под машината. Не, това бе абсолютно невъзможно. Отворът беше широк само трийсетина сантиметра, никой не можеше да се провре през него. Пък и не се движеше с висока скорост. Пък и четките щяха да отхвърлят човека пред машината. Пък и той не бе видял никого!
Г-н Брит се изправи. И чак сега забеляза, че темето му е цялото в пот. Избърса се. Ръцете му трепереха. Едва се държеше на крака.
— Отвори и ще ти дам сто долара — каза човекът в машината.
— Защо се опитвате да ме подкупите, за да ви пусна? — попита г-н Брит. — Когато е съвсем естествено да ви освободя, в крайна сметка, щом съм ви всмукал вътре, би трябвало да ви пусна, нали? И все пак изведнъж започвате да ми предлагате пари, сякаш нямам никакво намерение да ви пусна, сякаш знаете, че може да ми е известна причина, поради която да не ви пусна. Защо?
— Умирам — закашля се човекът, — а ти спориш. Господи, Господи! — Отвътре се чу яростно гърчене и блъскане. — Тук вътре е пълно с мръсотия, листа и хартии. Не мога да се помръдна!
Г-н Брит просто продължаваше да стои.
— Не е възможно — ясно и твърдо каза той накрая — човек да попадне в моята машина. Познавам си я. Мястото ви не е вътре. Не съм ви молил да влизате. Отговорността си е ваша.
— Наведете се насам…
— Какво?
— Изслушайте ме!
Той долепи ухо до топлия метал.
— Аз съм тук — прошепна гласът, сладкият заглъхващ глас. — Аз съм тук вътре и нямам дрехи.
— Какво!
Г-н Брит усети, че ръцете му трепват и че пръстите му се свиват от само себе си. Усети, че очите му се изцъклят и че почти ослепява.
— Аз съм тук вътре и нямам дрехи — повтори гласът. И след продължителна пауза прибави: — Не искаш ли да ме видиш? Не искаш ли? Не искаш ли да ме видиш? Аз съм тук вътре. Чакам…