Той остана до огромната машина цели десет секунди. Ехото на дъха му отекваше от метала само на трийсетина сантиметра от лицето му.
— Чу ли какво ти казах? — прошепна гласът.
Г-н Брит кимна.
— Добре тогава, отвори капака. Пусни ме да изляза. Късно е. Късно през нощта е. Всички спят. Тъмно е. Ще сме сами…
Той се заслуша в туптенето на сърцето си.
— Е? — попита гласът.
Г-н Брит преглътна.
— Какво чакаш? — прелъстително каза гласът.
По лицето му се стичаше пот.
Отговор не последва. Учестеното дишане, което от известно време се разнасяше от машината, внезапно секна. Блъскането също.
Г-н Брит се наведе и долепи ухо до метала.
Не чуваше нищо друго освен тихо писукане под капака. И звук като от ръка, навярно отрязана от тялото, която се движеше и се мъчеше да се освободи. Шум като от нещо малко.
— Влязох вътре, за да поспя — каза човекът.
— Сега вече лъжете — каза г-н Брит.
Той се покатери върху безмълвната си машина и седна на кожената седалка. После се приготви да потегли.
— Какво правиш? — неочаквано извика гласът изпод капака. Чу се глухо размърдване. Отново се разнесе шум като от голямо тяло. Тежкото дишане се възобнови. Стана толкова внезапно, че г-н Брит едва не падна от машината. После погледна назад към капака.
— Не, не, няма да ви пусна — каза той.
— Защо? — извика отслабващият глас.
— Защото — отвърна г-н Брит — си имам работа. — После запали машината и тътенът на четките и ревът на двигателя заглушиха крясъците и виковете на пленения човек. Загледан напред с навлажнени очи и здраво стиснал волана, г-н Брит подкара машината си по смълчаните улици на нощния град, пет минути, десет минути, половин час, час, още два часа, метеше, чистеше и не спираше, всмукваше билети, гребенчета и изхвърлени етикети от консерви.
В четири сутринта, три часа по-късно, стигна до огромната камара боклуци, която се спускаше като чудата лавина по склона към мрачното дере. Приближи машината до края на лавината и за миг угаси двигателя.
Отвътре не се разнасяше нито звук.
Г-н Брит зачака, но не чу нищо друго освен сърцето си, което пулсираше в китките му.
Натисна лоста. Целият му товар от клонки, прах, хартии, билети, етикети и листа се изсипа отзад и се струпа на купчина на ръба на дерето. Г-н Брит изчака, докато всичко се изхлузи на земята. После върна обратно лоста, затвори капака, погледна назад към безмълвната планина от отпадъци и подкара по улицата.
Живееше само на три къщи от дерето. Паркира машината пред дома си и отиде да си легне. Но не успя да заспи. От време на време ставаше и отиваше да погледне през прозореца към дерето. Веднъж дори хвана дръжката, открехна вратата, затвори я и се върна в леглото. Но пак не заспа.
Беше едва седем часът сутринта и той си правеше кафе, когато чу звука и изпита известно облекчение. Беше малкият Джим Смит, тринайсетгодишното момче, което живееше оттатък дерето. Малкият Джим вървеше по улицата и си свиркаше. Беше се запътил към езерото за риба. Той минаваше оттук всяка сутрин, свирукаше си в мъглата и винаги спираше да порови из оставения от г-н Брит боклук за стотинки и оранжеви капачки от бутилки, които да закачи на ризата си. Г-н Брит разтвори завесите, за да се втренчи сред утринната мъгла и да види как малкият Джим Смит весело носи въдицата си на рамо. От края на кордата, клатейки се като сиво махало, висеше умрял плъх.
Г-н Брит си изпи кафето, легна и заспа със съня на победителите и невинните.