— Хайде, да тръгваме. Няма да трае вечно.
Всеки хвана поводите на коня си и пристъпи към прохода.
Всичко друго остана в миналото.
ГЛАВА VІ
Препускаха, яхнали конете си. Изведнъж Иолдинан спря и се огледа. Обграждаха ги двете фосфоресциращи линии, които сияеха все така недоловимо и призрачно. Герионик и Булниена също обърнаха конете и погледнаха наоколо от безопасна височина.
— Все пак, не си спомням да съм се качвала на коня — додаде след малко тя.
— Странни неща стават тук. А освен това подозирам, че Тукадур не би ни оставил да пътуваме през Пътищата просто така. Бас държа, че има заложени капани, за да не скучаем.
Спътниците му реагираха спонтанно — Булниена изказа „поздравленията си“, а Визуализаторът предпочете да облече в думи цветистата войнишка ругатня, която му дойде на ума. Последното бе предпочетено и от младия принц.
Продължиха, губейки представа за времето, спирайки за да хапнат или да запалят поредната факла. Не си починаха нито за миг. Почти не говореха. Иолдинан бе нащрек и внимателно опипваше пътя напред с опитното око на патил военен предводител. Повечето от магическите бойни капани му бяха известни, но Тукадур имаше невероятната дарба да изобретява невероятни клопки, които се изпробваха на място, в битката. Сгоден случай.
— Хей, Иолдинан, погледни това! — Герионик сочеше някаква светла точка в далечината.
Препуснаха натам. Течението разхвърли червени искри от факлите им. Приближавайки видяха голяма арка, която бе досущ като входа, през който дойдоха — две прави триъгълни колони, а отгоре напречно имаше трета. Нито помен от изтрити или захабени символи; сякаш току-що бяха изсечени — нежни, извиващи се в спирала, гладки. Между колоните се ветрееше същата завеса от полупрозрачен етер, а отзад прозираха вълнообразните перила на пътя им. Булниена слезе от кобилата си. Беше се загърнала с наметалото си. Протегна ръка към Иолдинан и той я пое. Да, и тя го знаеше. Някога бе богиня…
Тримата прекрачиха прага от топла, виеща се мъгла.
Завихряне към първата константа на Световете…
Падна от високо и се удари в пода. Докато съзнанието му се проясняваше, осъзна, че нещо се е променило. Над главата му се носеха птичи крясъци, миризмата определено беше… солена…
Герионик скочи на крака и пренебрегна замайването си и залитането след това. Хвана се за перилото и едва тогава се опита да разгадае картината, разкрила се пред очите му.
Докъдето поглед стигаше, пред смаяния му взор се простираше безкрайна водна шир. Кротка, леко вълнуваща се вода, обагрена в меките сияния на отразените облаци. Бяха мрачно — дъждовни, през тях прозираше помътнялото слънце, което бе придобило оранжевовиолетова окраска. Вихрещите се облаци сменяха цвят след цвят, а водата бе сияйна като дълбокоезерна перлена раковина, и се плискаше в нозете му, оживяла и танцуваща в диплите на настъпващия залез… Какво езеро можеше да побере толкова вода? Над него кръжаха бели птици, чийто грак бе чул. Внезапно се обърна назад.
Брегът бе ясно отчетлив, въпреки далечното разстояние. Дълга верига от високи и ниски хълмове, зелени, нашарени от отблясъците на пълзящите облаци и обвити в пъстра, капковидна мъгла. По извивките и склоновете на възвишенията се виждаше градът, блестящ със своите бели постройки, а най-високо, на върха бе дворецът на владетеля. На изток се ширеше голямото пристанище, приютило величествени тримачтови галери, катамарани, яхти, баржи, и разбира се малки рибарски лодки и риболовни корабчета. Над някои от плавателните съдове се вееха чуждоземни флагове и знатни гербове.
Едва сега разбра, че се намира на малка галера с по три двойки гребци. Огледа палубата и подушвайки мрежите с прясно уловена риба в трюма окончателно се убеди, че е попаднал на риболовен съд в океана. Океанът! Наистина, тази безкрайна водна шир, птиците и многобройните кораби, акустирали на пристанището в отсрещния град бяха като сън за него, защото той никога в живота си не бе виждал океана. Разбира се, имаше един стар атлас, донесен от баща му преди толкова години, но ако значителната част от листа, оцветена в синьо му се бе струвала разточителна и невъзможно голяма, то действителността бе просто смайваща. И как, в името на Тринадесетте светлика, се бе озовал точно тук!? Между другото на последното не беше трудно да се отговори и той просто каза: