Крепостта растеше. Зелена, прозрачна, матова, вълниста, мъглива, сияйна, синя, седефена, сребърна, плавна, нагъната, островърха, заоблена… Нищо не бе достатъчно.
Песни… мелодии. Те се появиха. Сирените. Плуваха, смееха се. Викат го, неговите лунни богини! О, Мутинси! Та те бяха свръхбожествени! Наобиколиха кораба. Затанцуваха. Извиваха се грациозно, а сребристозелените им, люспести и пищни тела просто се преливаха от едно движение в друго. Очите, дълбините… Смътно чу как мъжете до него се хвърлят във водата, в обятията на съществата. А тези песни… почувства как душата му се изтръгваше, вече не бе негова, а нейна. Тя му шепнеше в лирика, а после римата вече не значеше нищо… Качи се на перилото, а тя протегна ръце… Можеше да плува!
Очакването свърши.
Завихряне към първата константа на Вековете…
Качваше се към Храма на Върха. Хем беше Ескода Рила, столицата на Лирика, хем не. Стори й се, че го мярна. Той крачеше към Светилището, а тя го последва. Беше намислил нещо. Но тя го сънува, тоест… Беше го сънувала. Не тук. Преди да тръгнат към Съкровените пътища. Беше по-различен. Може би оттам идваше чувството, че го познава отдавна. Глупаво, но въпреки това го следваше от няколко часа. Смрачаваше се и скоро тринадесетте луни щяха да изгреят. Виждаше кулоподобните зикурати подредени като слънчев часовник около най-високата точка на хълма, където се издигаше Светилището.
Стори й се далече, но след поредния завой изкачи възвишението и стъпи на скритата пътечка, която водеше към мястото. Тук беше по-високо и й даде възможност да огледа в ниското. Ширналата се висина сякаш не бе докосвана от човек. Храмът бе невероятен по структура и съчетание на формите. Ъгловати форми, заедно със заоблени и олекотени структури. Около кулите се виеха стълби, невидими или изящно резбовани от минерали, кварц или сребро. Стълби имаше навсякъде. Както и тераси и аркади. Булниена определено не знаеше за съществуването на подобни храмове, не и около Ескода Рила.
Докато пристъпваше безшумно по пътя се замисли за това, което можеше да открие там. Нещо свързано с Иолдинан. Откакто влязоха през Порталите и двамата с Герионик бяха изчезнали. Тя вече бе минала през първия вход и сега се бе озовала тук. Пак сама. Но от първото й преминаване не бе останал никакъв спомен. Единствено знанието, че е била в Бъдещето. „По-добре. Не ща да знам кога ще умра. Или пък дали той…“Объркването й спрямо младия Бедволен бе нарастнало още докато пътуваха към Арката на Съкровените пътища. Нещо се бе пробудило и Бъдещето го бе потвърдило по своя си объркващ начин.
Мръкна се. Внезапно се оказа лице в лице с постройката сякаш тъмнината бе скъсила разстоянието като с магическа пръчка.
Не се виждаше оживление или пък някакво по-интензивно движение. Тя бързо притича, за да не я изненадат. Не й се искаше да я хванат да шпионира. Не че го правеше. Тя просто следваше него.
Минавайки край западната част на Храма, Булниена огледа вътрешността му през виещите се решетки от розовеещ кристал, които сякаш бяха изковани, а не изваяни. Струваше й се, че всеки момент ще оживеят, така деликатни бяха животните претворени върху чупливия материал. Ритуалната зала бе покрита с плочки, изрисувани с Тринадесетте руни на селените. Двукрилният прозорец, висящ във въздуха, представляваше Олтара. Предполагаше, че е това, защото бележеше средата на основния кръг от символи. Прозорецът беше особен. Вълнообразен от едната страна, назъбен от другата. Беше полиран до блясък, но в рамката се виждаха прозрачни „колчета“, които я пресичаха отпред и отзад. Стъклата бяха на мехурчета, едното бледосиньо, а другото светлозелено на цвят. По стените бяха изписани думи на странен символичен диалект, явно специално видоизменен за ритуални цели. Само дето тя никога не беше чувала за такъв. Триомените произнасяха точно определени словосъчетания, които нямаха собствена писменост. Заклинания, останали от Древността. Тя се намръщи. Можа да различи и някои от основните Уравнения на Криейтора изрисувани по стените. Много необичайно наистина.
Чу гласове откъм задната страна. Побърза да се прилепи към стената. След това вдигна глава към небето и едва не изписка. Имаше пълно многолуние. Трябваше да извърши малкия пречистващ ритуал на жриците Триомен. Беше задължителен при всяко многолуние след издигането й над Учаща. След това друга тревога я прониза. Ако и в действителността вече бе дошло пълното…