— Не! — Дориа бе шокирана, но след миг пак бе спокойна. Яростното изражение я правеше още по-прекрасна. — Не, Иолдинан! Не ще ти позволя просто ей така да сринеш всичко. Векове на очакване. Аз имах видения. Сънувах Големия господар. Той ми подсказа изходът, правилният знак. И никакви некадърни Визуализатори няма да се месят в хода на събитията. Направих всичко, което бе по силите ми да ви разделя, да ви попреча да стигнете заедно до тук. Но съм се лъгала. Вие сте свързани. И все пак все още сте ми необходими. Ти и Молианис. А след това, ако не умрете, ще ви довърша сама. Така трябва да бъде. Аз съм избраната! Какво ли знаеш ти? Години чаках, умирах, скитах из измеренията, и пак се връщах тук. Пак чаках. Живяла съм по-дълго, отколкото сте били вие всичките, взети заедно! Времето ме направи такава! Вече нищо не може да ме спре! Цялата Вселена ще изтече, времето ще загине, ще дойде Хаосът, и после пак ще се роди и пак ще стигне дотук, ще мине през Сътворението на Лирика, раждането на боговете, смъртта им сред Потоците на Раковините на Времето, за да дойде пак подходящото лунно подреждане. За да започне съществуванието отначало. И всички вие, с хилядите ви превъплащения и любови! А аз няма да мога да се върна! Проклетници! Аз ще чакам в Дома на Душите и ще се надявам да се преродя в някой от нисшите демони на Черноглавия! В някое нещастно творение и подобни ще са появите ми до края на Светлината. Ще бъда душа, която ще се губи сред проходите на Времето, защото няма да помня нищо за мощта си и за живота… Не, казах не! Никога!
Тя беше бърза и в отчаяния си стремеж да хване Молианис, го сграбчи със силата си. Младежът беше по-бърз. Примката се затегна около нея и я остави в ръцете му. Капанът бе толкова прецизен. Беше му показала как да го направи. Той я омота с въздушен поток и тя остана настрана. Искаше й се да го прегърне поне още веднъж! Гледаше го с широко отворени очи, дори не изпищя. А й се искаше. Затвори очи.
Иолдинан и Молианис се погледнаха. Изведнъж времето сякаш се мъчеше да избяга, защото такова не остана. Как бързо се движеше! Всичко се завъртя. Иолдинан падна на пода замаян. Брат му бе до него. Стори му се, че Герионик изкрещя, но не беше сигурен, защото около него небето се разгърна, както преди толкова години. Сега нямаше да падне на леда, защото бе вече на пода. Пак се появи и онова чувство за преближаващата се смърт. За болката.
Формулите бяха Уравнения на Криейтора. Бяха съчетания за проходи към световете. Сега ги позна. Но защо? Трябваха му треактории, според които щеше да подреди луните. Елипси, овали, числа. Положения, пълнолуния, фази, символи се появиха в главата му и въпреки това ги виждаше проектирани пред лицето си. История на луните, отдалечаващи се, приближаващи се към слънцето, всичко, което му трябваше да знае, за да промени реда им на небосвода и да отвори прохода към константата Минало. Щеше да посее разрушение на градове, земи, други светове. Животът щеше да бъде поставен на ръба на Хаоса, чистият, безграничен Хаос, който бе по-мощен от Светлика дори на края на Съществуванието, в който бе запратен и запрян. Те бяха близо до боговете, затова им бе позволено. Затова им бе дадена силата.
Остана да лежи на пода. Чувстваше Молианис така близо, както никога преди последния им пристъп през нощта на Големите лицевини. Колко много беше минало, колко много беше бъдеще. А преживяното? Като загинали в Утринта на Просветлението, продали душите си, наказани заради силата си. О, Рил Въздигателю, това ли си чувствал?
Гледаше право към отвора, през който се виждаха тринадесетте луни. Така пълни и светли! Лъскави! Странно, но сега не ги видя така. В тях прозираше по едно божествено лице. Те му се усмихваха. Както преди. А Туромея… Забеляза как едната луна, Хелд ’с’ Моркета, се уголеми и блесна.
— Символът на Предводителката! Хелд мен мияндилк! Беригана модана келнда, о’рдена! — Викът на Герионик бе силен и изпълнен с почитание и преклонение. И с безгранично желание да я следва.
Лунната омая бе заслепяваща. И неговото желание бе не по-изгарящо, но десетата луна бе единственото нещо, което остана след него. Потърси усещането си за Молианис, което бе близко и болезнено, както преди години. Както по време на битка. Едва сега осъзна, че сливането на воля, съзнание и умение по време на битка се дължеше единствено на пробудената им сила.
Сега не беше трудно да организира символиката на луните и измеренията, за да постигне съвършено подреждане, което бе виждал в съзнанието си толкова пъти. Брат му беше като Изчислител на местоположенията им в пространството и времето. А той подреждаше Уравненията на Криейтора, които извличаше от потоците, стелещи се от бъдеще и минало.