В покоите му беше задушно, въпреки отворените прозорци. Двете стаи, които му бяха предоставени, се отличаваха със семплата си мебелировка. Леглото с тъмночервен балдахин бе достатъчно голямо без да е разточително, в камината от полирана синьозелена окенска скала постоянно се поддържаше огън. Имаше малък балкон, който гледаше към околната верига от хълмове и храмове. Гледката беше вдъхновяваща.
Повече от половината от стената на спалнята бе заета от огромно огледало от шлифован кварцов кристал. Това огледало бе така перфектно полирано сякаш не бе докосвано от човешка ръка. Бе поставено в полупрозрачна рамка със сложен релеф. Всъщност отражателната функция на огледалото не стоеше в основата на предназначението му. То беше обратен коридор, който служеше за свръзка с храмовете в областта. Крепостта бе разположена в хълмиста местност, която години преди появяването си бе послужила за изграждане на множество храмове, принадлежащи на седемте основни религии. С появяването на замъка в последствие, се бе наложило наличието на огледала из цялата постройка, защото първоначалния му замисъл бе като обиталище на жреците. Този вид проходи бе бърз и изискваше минимален разход на магическа енергия, затова бе силно разпространен метод за придвижване из Втория континент.
В съседната стая бе писалището от масивно червено дърво и гардеробът. Влизаше се през тясна двукрила врата със заоблени горни краища. В ъгъла имаше малка камина, а високите прозорци бяха със сини стъкла.
Иолдинан се отпусна на стола с висока облегалка, поставен до леглото му. Тежката му въздишка бе по-скоро стон. Остра болка вдясно на гърдите го прониза. Опита се да сдържи вика си. Изправи се и бавно се доближи до прозореца, бризът охлади тялото му. Беше топъл, но раздвижи тежкия, все още богат на слънце въздух. На Иолдинан му се стори, че вятърът е станал по-осезаем, защото океанският дъх носеше аромата на водорасли, риба и миди.
Изведнъж стаята се обагри в ярки цветове, струящи от огледалото. Самото огледало загуби гладката си повърхност, която се набразди от ситни вълни, разпространяващи се радиално във всички посоки. Вълничките издаваха нежен звън, който сякаш идваше от поляна, покрита с лилави и жълти камбанки.
В следващия миг Афли прекрачи рамката и стъпи на пода. Звуците се стопиха — разговорите и песните секнаха. Движението също. Останаха само двамата.
Афли остана още миг със скръстени ръце, след това усмивката й се стопи и тя се спусна да го прегърне. Изпусна лъка си на земята. Той стисна зъби, но не я отблъсна.
Тя се отдръпна и той я огледа. Ризницата от нишки тъмночервен метал, която тя носеше по време на битка, бе покрита с кръв. По кожения й панталон, защитен от сивкави ковани плочки, личаха петна от кръв и кал. Китката й бе превързана, а на гърба й висеше колчан със стрели. Мечът на кръста го нямаше.
По устните на Афлидела се плъзна познатата му, леко подигравателна усмивка. Тя вдигна ръка и разпусна плътно прибраната си коса. Водопад от черни кичури обгърна раменете й.
— Виждам, че не си стояла със скръстени ръце, след като ми избяга от погледа. — Той приседна на перваза, докато тя сваляше бавно дрехите си. — Откъде идваш?
— От другия край на фронта. Там вече се отдадоха на забвението и сладките забавления. Онази група върна ли се?
— Петнадесет се завърнаха.
Афли го погледна и остана наведена за момент.
— А Кейд?
— Капитан Лианд е загубен някъде. Така и не се разбра къде.
Тя улови раздразнението в гласа му.
— Иолдинан… прости ми.
— Не, няма нищо. И ще ти простя, защото така трябва. Но не мисля, че първите ти думи трябва задължително да се отнасят за някой от бившите ти любовници. Не, Афли, не са открили Молианис и не, не съм добре, защото съм ранен и тази нощ ще изпадна в треска, заради която няма да мога утре да тръгна да го търся!
Гласът му отекна в каменната стая. Обърна й гръб. След малко ръцете й го прегърнаха през кръста.
Иолдинан се успокои.
— Ти добре ли си?
Тя кимна, а главата й легна на дясното му рамо.
— Когато ти пое към южните редици, аз и Молианис останахме срещу войските на Тукадур сами. — Гласът му бе спокоен и уморен. — Сражавахме се заедно, по начина по който винаги сме го правили — като обединяваме силата и съзнанията си. Не полагахме ни най-малко усилие, воините им падаха един след друг. Самият им предводител се беше покрил някъде. И в следващата минута някой ни раздели. Просто връзката секна, загубих го. Край на концентрацията. Силата ми се изпари мигновено, умората, а може би и нещо друго, се стовари отгоре ми и паднах от немощ. Войниците, които ме бяха наобиколили се възползваха от замайването ми и ми нанесоха удар. И още един. Чувах виковете на Молианис, дори го виждах, но после го загубих от погледа си. Не ми убягна обаче фигурата на Тукадур, който се сля с множеството. В ръката му мярнах изострен къс кристал — прозрачен, със зелени нишки, триъгълен връх, а по-нагоре представляваше някаква миниатюрна статуйка. Не можах да различа каква е. А когато се събудих после, ме носеха към лазарета на лагера. Молианис не беше с мен.