Но ето че ми се налага да повдигна ръка и да докосна челото си с пръст. Вдигам ръка, пипам челото си и сънят отлита.
Иска ми се да се обърна надясно, но трябва да лежа на лявата страна.
Сега бълхата се разхожда по гърба ми. Ей сегичка ще ме ухапе.
Мърморя: „Ох… ох…“
Със затворени очи виждам как бълхата скача по чаршафа, мушва се в една гънка и притихва там като кученце.
Виждам цялата си стая, но не отстрани, не отгоре, а цялата, отвсякъде. Всички предмети са оранжеви.
Не мога да заспя. Опитвам се да не мисля за нищо. Спомням си, че това е невъзможно, и се старая да не си напрягам мислите. Нека текат, както си искат. Ето сега мисля за някаква огромна лъжица и си спомням баснята за татарина, който сънувал кисѐл, но в съня забравил да си вземе лъжица. А после съзрял една лъжица, но забравил… Забравил… Забравил… Забравих за какво мислех. Дали пък вече не спя? Отворих очи, за да проверя.
Сега вече се събудих. Страшно съжалявам, тъкмо заспивах, а забравих колко важно е това за мен. И сега пак трябва да се мъча да заспя. Колко усилия пропаднаха напразно. Прозях се.
Домързя ме да заспивам пак.
Виждам пред себе си печка. В мрака изглежда тъмнозелена. Затварям очи. Но все така виждам печката. Тя е тъмнозелена. И всички предмети в стаята са тъмнозелени. Очите ми са затворени, дори мигам, без да ги отварям.
„Човек и със затворени очи продължава да мига — мисля си. — Само спящият не мига.“
Виждам стаята си и себе си, легнал в кревата. Покрит съм с одеяло почти през глава. Само лицето ми едва се подава.
Всичко в стаята е сиво.
Това не е цвят, то е само схема на цвят. Предметите са грундирани за други бои. Но те са свалени. Личи си, че онази покривка на масата, макар да е сива, всъщност е светлосиня. И че онзи молив, макар да е сив, всъщност е жълт.
— Заспах — дочувам глас.
(1931 година)