Анджи Стантън — Утрото идва навреме
1
Баба казваше: „Затвори ли се врата, отваря се прозорец. Ако не стане, хвърли камък и влез.“ Винаги ме разсмиваше, но не и днес, когато на път към колежа с мама минаваме през гробището за последно сбогом.
Няма и месец оттогава и гробът й още не се е слегнал. Двете с мама стоим върху гъстия килим от влажна трева и се взираме в името й, издълбано до дядовото в сивия камък. Шарън Р. Бейли. Толкова студено и необратимо. Как е възможно да не я видя никога повече?
― Днес е денят, мамо ― прошепва майка ми. ― Ще закарам Аби в Медисън, както искахте двете.
Гласът й секва. Улавям ръката й.
Мама искаше да остана по-близо до вкъщи, в Охайо, но аз бях сигурна, че мястото ми е в Уисконсинския университет. Не знам как мама ще се справи без мен и баба. Сега си мисля, че може би трябваше да остана заради нея, но вече е твърде късно.
― Липсваш ми, бабо ― прошепвам. Надявам се да ме чуе някак, ала не усещам присъствието й. Тя не е тук. Може би в университета, където още не съм била, ще се почувствам по-близо до нея. Неочакваната диагноза на баба ― рак ― ни принуди да отменим първото посещение; след няколко месеца състоянието й се влоши и окончателно отложихме пътуването. Ръцете ми треперят от вълнение.
Гледаме гроба й. Сдържаме сълзите при мисълта за жената, способна да превърне най-обикновения ден в приключение. След малко мама въздиша и казва:
― Време е да вървим.
― Обичам те, бабо.
Подсмърчам, преглъщам сълзите, сядам в мураното на мама, пълно догоре с всякви жизненонеобходими вещи, за които се сетихме, и поемаме към новия ми живот.
Редуваме се да шофираме и следобед пристигаме в Медисън. Навигаторът ни насочва към кампуса и се оказваме заобиколени от студенти. Веднага ме впечатляват масивните сгради, някои модерни и нови, с блестящи прозорци и стоманени рамки, други старинни ― с каменни колони и солидни фасади.
Мама кара бавно; дава път на пресичащите студенти и профучаващите велосипедисти.
― Кампусът е огромен. Аудиториите сигурно побират по двеста студенти. Дано не се изгубиш сред тях. В частен колеж атмосферата нямаше да е толкова анонимна.
Мама хапе нервно устни.
Късно е за спорове ― подсмихвам се, но стомахът ми се свива от напрежение при мисълта колко различен ще е животът ми тук след детството в малък град.
― Знам, но ми е позволено да се тревожа ― усмихва се мама и свива по стръмен панорамен път с резки завои, откъдето се открива спираща дъха гледка към блесналото езеро Мендота.
Смъквам прозореца и вдишвам дълбоко, свежестта ми напомня за летен лагер. Топъл ветрец развява косата ми.
― Уха! Лесно ще свикна с това!
Продължаваме напред, попивайки с поглед пейзажа ― гъста гора от едната страна на шосето, множество стари сгради от другата. Мама внезапно посочва:
― Виж! Ето я камбаната, за която говореше баба ти.
Висока четвъртита каменна кула се издига върху хълма.
― Карилиън Тауър ― казвам, спомняйки си думите на баба как звънът на камбаните се чувал из целия кампус.
Шосето се спуска по хълма и отново тръгва нагоре. Спираме пред масивна каменна сграда с пясъчен цвят ― „Елизабет Уотърс“. От централния корпус се разклоняват странични крила като построени от лего. Мама спира на място, обозначено с табела „Разтоварване“.
Споглеждаме се, после се втренчваме във внушителната сграда, където ще е новият ми дом. Много съм развълнувана. Мама изглежда по същия начин.
― Готова ли си? ― пита ме тя.
Не съм се местила в нова къща от четиригодишна. Ще ми трябва време да свикна, но не се плаша от предизвикателствата.
― Да вървим ― кимвам.
В просторното фоайе извита желязна балюстрада води към главната стълбищна площадка. От двете страни има овални ниши с тапицирани пейки във формата на полумесец.
Мама сяда и прокарва длан по дамаската.
― Стара е, от конски косъм, мисля. Знам, че е невъзможно, но приличат на антики.
Свикнала съм с увлечението й по старинни предмети. Къщата ни е пълна с тях, но сега не е моментът за прехласване.
― Мамо ― посочвам й формулярите, които трябва да попълня при нанасянето.
Вземам ключа и пропуска за сградата и двете тръгваме по коридора към съседното крило. Търсим стая 4418. Минаваме край дъски с известия за социални събития, покани за записване в клубове и графици за етажни събрания. Върху яркожълти табели във формата на звезда с плътен черен маркер са написани имената на обитателите на стаите.
Студенти влизат и излизат; заобикалят, за да не се блъснат в двете възглавници под мишниците ми, обемистата чанта на гърба ми и грамадния куфар, търкалящ се след мама. Някои поздравяват, други отклоняват поглед. Старая се да изглеждам дружелюбна, но не прекалено.