Какво се случва, по дяволите? Защо всичко е наопаки? Сигурно е някакъв сложен трик. Само това обяснение изглежда смислено. Но как са го изпълнили? И защо на мен? Очаквам Джада да изскочи със скрита камера… Това обаче не се случва.
Тръгвам колебливо по влажната трева надолу към езерото. Искам да си проясня главата и да си припомня предишната вечер. Дали някой е сипал нещо в питието ми? Не мисля, но знам, че пих много. Спомням си как Колтън ме изпрати до пансиона; помня как го попитах дали ще ме целуне, а той ми отказа. Простенвам и удрям глава в дървото до мен. Як дъб. Вече определено съм будна.
Неколцина студенти тичат по пътеката. Косите им са въздълги, шортите ― твърде къси за момчета, но иначе изглеждат нормално. Може би съм преживяла временен срив и ако се върна в стаята, всичко ще е както обикновено? Ала още не съм готова да пробвам.
Краката ме повеждат по пътеката към Пикник Пойнт ― последното място, където съм била, преди да си легна. Минавам край Трип и Адамс Хол, после край спортните игрища. Не разбирам какво, но долавям нещо злокобно, сякаш дърветата се опитват да ме заговорят. До портата към Пикник Пойнт забелязвам покрит с чакъл паркинг. Готова съм да се закълна, че вчера беше асфалтиран. И табелите бяха различни. Но пък беше тъмно, не съм съвсем сигурна. Все пак е странно.
Притичвам по пътеката към Пикник Пойнт, напрягайки се да си спомня подробности от предишната нощ. Обгръща ме мирис на борове и гнили листа. Дърветата се отдръпват и разкриват тесен песъчлив бряг. Не го видях снощи, не мога да кажа дали е същият или не.
Задъхана, стигам до края на пътеката и се заковавам на място. Грамадният каменен пръстен със седалките и огнището го няма.
Има просторна поляна, и толкова. Няма дори пейка. Ни помен от снощния лагерен огън. Но това определено е Пикник Пойнт. На отсрещния бряг виждам правителствената сграда да се очертава на хоризонта, но това не е мястото ― или годината, колкото и страшно да звучи ― където бях вчера. Сигурна съм. Обливам се в пот.
Но коя е годината? На стенния календар пишеше 1980, обаче не е възможно. Оглеждам се. Не виждам нищо и все пак търся отговори. Няма да разпитвам хората като луда: „Какво учиш? Между другото, коя година е?“.
Тръгвам обратно, полагайки усилие да отърся от паниката. Този път наблюдавам внимателно редките минувачи в ранното утро. Забелязвам, че две момчета са с ризи, напъхани в джинси с високи талии. Бих се разсмяла, ако не беше толкова откачено. Колите на паркинга са стари. Не че са ръждясали, но изглеждат превалено големи и не познавам моделите.
Връщам се в пансиона. От входа се точи постоянен поток от момичета, които отиват на лекции. На етажерка вътре има купчина „Дейли Кардинал“ ― университетския вестник. Грабвам един и нещо ме прерязва. Датата е 21 октомври 1980. Залитам назад. Никой не би измислил толкова сложен номер.
Не! Дори не съм била родена през 1980. Мама, пресмятам наум, е била тийнейджърка. Баба е била… жива! Мога да й се обадя! Изтласквам останалия хаос от главата си и се втурвам по коридорите към стаята.
― Къде беше? Нали щеше да ми носиш мъфин? ― пита Линда, облечена и преметнала жълта раница през рамо.
― Моля? О, извинявай.
Оглеждам бюрото, но не намирам телефона си.
― Обещаеш ли закуска на някого, редно е да изпълниш обещанието ― оплаква се тя.
― Какво? ― вдигам глава. ― Съвсем забравих. Утре ще ти донеса. ― Приближавам до разхвърляната тоалетна масичка и виждам непознат портфейл, гребен с широки зъби, голям розов флакон с надпис „Червило за шеметни устни „Бонбел" и напечатана на машина учебна програма.
― Да си ми виждала телефона?
― Какво?
― Телефона ми. Оставих го на нощното шкафче.
Линда ме гледа, все едно съм полудяла.
― На стената е! ― посочва.
Тогава се сещам. Мобилните телефони не съществуват през осемдесетте. Телефонът ми се е изпарил в небитието заедно с другите ми вещи. Сядам тежко на леглото, опитвайки се да смеля прозрението.
Линда си сресва къдриците назад и ги напръсква със задушливо количество „Акванет“.
― Да те чакам ли да отидем заедно на физиката?
― Не. Няма да ходя.
Умът ми се стрелка като пощурял. Ще проумея какво се случва. Убедена съм. Просто трябва да се съсредоточа върху действителността, за да разбера как да се измъкна от 1980.
― Сигурна ли си? Чух, че професорът бил много интересен.
― Напълно. Трябва да свърша нещо.