― Както искаш. ― Линда излиза, без да затвори вратата.
Отдъхвам си. Сега мога да помисля. Баба живееше в старата си къща в Охайо, където бе отгледала мама. Така и не закри наземната си линия. Изваждам слушалката от гнездото на стенния телефон. Ще се обадя на баба! Изтръпвам. Какво ще й кажа? Оставям телефона и отстъпвам назад.
През годините съм се обаждала хиляди пъти на баба, но след смъртта й не съм помисляла, че ще я чуя отново.
Поемам си дълбоко дъх да се успокоя, приближавам пак до телефона, вземам слушалката и натискам бутоните, набирайки номера, който знам наизуст.
Сигналът „свободно“ звучи странно. Стисвам слушалката, молейки се за връзка с реалността.
― Ало? ― отговаря познат глас ― силен и млад в сравнение с последните дни от живота й, когато беше немощен и дрезгав.
Изпитвам облекчение.
― Бабо ― прошепвам с просълзени очи.
Представям си прошарената й коса, прибрана в спретнат кок, и четвъртитите обици с циркон, които никога не сваляше. Подарък от дядо. Все повтаряла, че предпочита да пътува, отколкото да има красиви бижута, затова й подарил фалшивите диаманти заедно със самолетни билети.
― Съжалявам. Сбъркали сте номера ― казва тя с очаквана добросърдечност.
― Не, бабо, аз съм, Аби!
После се сещам, че не ме познава през 1980, и сърцето ми се свива от отчаяние.
― Бих ви помогнала, ако можех, но сте набрали погрешен номер.
― Да. Сигурно.
Затварям плътно очи и се съсредоточавам в отчаян опит да я задържа на линия. Баба е жива, чувам гласа й и това доказва, че наистина съм в различно време; не съм полудяла. Или съм полудяла съвсем.
― Дъщеря ми е на петнайсет, доста страшничко би било да имам внучка ― засмива се тя и сърцето ми се свива при мисълта, че в моя свят този смях го няма.
По страните ми се стичат сълзи.
― Да, предполагам…
Опитвам да си представя мама на петнайсет, която изкарва шестици, за да си осигури по-късно успешна кариера на софтуерен програмист.
― Приятен ден! ― пожелава ми баба и я изгубвам отново.
―Дано… Благодаря.
Затварям и облягам глава на стената; навитата на спирала телефонна жица се полюшва до мен. Избърсвам сълзите. Искам единствено да се обадя отново на баба и да й разкажа всичко ― че съм нейната внучка, дъщеря й ще се омъжи късно и ще се премести да живее до нея, след като съпругът й почине. Ще й разкажа, че сме като близки приятелки, които харесват филми за природни бедствия, син лак за нокти и „Читос“. Мога да разкажа на баба всичко за живота й, но не искам да я плаша.
― Абигейл? Добре ли си?
Вдигам глава и виждам на прага поредното момиче с огромни очила. Прилича на бухал с тупирана тъмна коса до раменете.
― Познаваш ли ме? ― питам.
― Не бе! ― отговаря тя.
След момент разбирам, че има предвид „да“.
― Откога?
― Откакто сме в колежа… Плашиш ме. Какво става?
Тя влиза в стаята.
― Приятелки ли сме?
Момичето кимва, но вече ме гледа особено. Още не знам кой е.
― Какво те прихваща, Абигейл? Аз съм! Марго! Какво ти е?
Тръсвам глава и се опитвам да се опомня.
― Не знам. Нищо. Сънувах странен сън. Заедно ли бяхме снощи?
― Да, в „Хедлайнърс“. Бяхме с половината етаж да слушаме група.
Същото ми отговори момичето в розовия халат.
― Вярно ― преструвам се, че си спомням.
― Сигурна ли си, че си добре? ― Тя присвива загрижено очи.
― Да. Наистина. Май съм си ударила главата или нещо такова. Може ли да отидем и тази вечер?
― Предполагам… Защо?
За да си опресня паметта може би. На това място съм била предишната вечер през 1980, възможно е да ми подскаже защо съм се върнала назад във времето.
Същата вечер с Линда, Марго и още няколко момичета от етажа отиваме в „Хедлайнърс“. Нося джинси „Гес“ с висока талия, блузка с щампа и етикет „Еспри“ и боти до глезена, които всъщност ми допадат.
Докато прекосяваме Стейт Стрийт, едва се удържам да не посоча колко различни са магазините. „Уолгрийнс“ е изчезнал, мястото му заема „Ренебомс“. По улицата, където вчера се движеха само градски автобуси и велосипедисти, днес се точи върволица от автомобили. Свиваме по Юнивърсити Авеню и се стъписвам ― четириетажната сграда на Юнивърсити Скуеър я няма; виждам малка едноетажна постройка с паркинг вместо с голяма рампа. На всяка пряка ме изненадват промени. Не бива да се поддавам на отчаянието. Трябва да разнищя случилото се и да се прибера у дома.
В „Хедлайнърс“ всички си изваждат личните карти. Дръпвам Марго настрани.
― Нямам фалшива лична карта.
Тя свива объркано вежди.
― Не си ли на осемнайсет?