― На осемнайсет съм.
― Значи не ти трябва фалшива. Носиш ли си истинската?
Бръквам в дамската чанта, която открих в стаята, и изваждам портфейла. Намирам, разбира се, лична карта с моя снимка, моето име и рождения ми ден, 7 юли, само годината е различна. Показвам я на Марго.
― Не на мен, глупи. На него.
Побутва ме към мъжа, който проверява документите. Той поглежда личната ми карта и мацва мастилен печат върху опакото на дланта ми. Изблъскват ме в тъмния нощен клуб и чувам смътно позната басова партия.
Скупчваме се край бара да си поръчаме нещо за пиене. Личните карти не ни трябват, защото имаме печати. Очевидно през 1980 на осемнайсетгодишните се позволява алкохол. Марто тиква бутилка в ръцете ми. Не е бира. Поглеждам етикета ― газиран черешов сайдер „Бартълс и Джеймс“. Сериозно? Гадост! Но всички го пият, няма как.
Пресушавам втория си противно сладък сайдер и страхът ми се уталожва. Така е по-добре. Ако наистина съм пътник във времето, защо да не оползотворя случая? Или пък цялата смахната история ще се окаже просто странен сън? По-късно ще съжалявам, че не съм се възползвала от ситуацията.
Клубът е пълен със студенти. Повечето момчета носят джинси, но някои са с абсурдно прилепнали панталони с много ципове. Косите на мнозина са доста къси на темето и въздълги на тила ― ужасна прическа, ако питат мен.
Групата свири класически рок. Разпознавам няколко песни от старите хитове на мама ― „Surender“ например и „Dream Police“. Оглеждам музикантите. На барабаните пише „Чийп Трик“. Слушам на живо „Чийп Трик“. Мама ги е харесвала и още пази плочите им. Вокалистът има дълга руса коса, носи разкопчан жакет без риза и торбести панталони. Усмихвам се. Бива си го; приисква ми се мама да е тук.
Нощта е хаос от бумтяща музика, пулсиращи светлини и дансинг, лепкав от разлети питиета. Няколко момчета се смесват с групичката ни. Всички флиртуват и крещят да надвикат силната музика. Всички с изключение на Марго. Тя ме наблюдава, все още смутена от странните ми въпроси по-рано. Усмихвам се и вдигам бутилка към нея. На кого му пука колко ще изпия? Утре ще си платя с махмурлук, но може пък да се събудя в настоящето, където ми е мястото.
Момче на име Джим, с дълго лице и яке с надпис „Само за клубни членове“, ме сваля от половин час. Усмихва ми се пиянски; получава се по-скоро като похотлива гримаса. Кимвам и отклонявам поглед, но той ме хваща за хълбоците, придърпва ме и залепва лигавите си устни в моите ― най-гнусната целувка на всички времена.
Отблъсквам го.
― Майната ти! Махай се!
Преди да осъзная какво се случва, момче с пясъчноруса коса налита върху Джим и го събаря на земята. Джим се опомня бързо и се вкопчва в светлокосия ми защитник, преди да видя лицето му. Двамата се търкалят на пода, поваляйки други хора. В миг двубоят се превръща в масова пиянска схватка.
Линда изпищява, Марго ме хваща за ръката. Множеството се втурва към нас, за да избегне побоя. Преди да побягна, чувам някой да ме вика по име. Озъртам се, но не различавам познато лице сред морето от хора. Не че има значение. Щом приятелките ми от пансиона смятат, че съм била там цяла седмица, вероятно и други мислят като тях.
Обръщам се в обратната посока, но чувам отново името си. Гласът е мъжки, звучи отчаяно. Извръщам се рязко, но сред истеричната човешка маса не виждам някой да гледа към мен.
― Хайде! ― дръпва ме Марго.
Чувам го пак.
― Аби, тук съм!
Гласът е напрегнат, а никой в този свят не ме нарича Аби. За всички тук съм Абигейл.
Обхождам с очи тълпата. Група младежи се блъскат, двамина си разменят юмруци. Паникьосаната тълпа пак се люшва напред. Марго ме повлича навън.
― Чакай! Някой ме вика! Трябва да се върна.
Дали е момчето, което удари Джим?
― Смахна ли се? Ще те стъпчат!
Някой обаче ме познава. Нямам представа на кого принадлежи гласът, но интуицията ми казва, че това значи нещо. Опитвам да се върна, но полицейски коли със светещи лампи се подреждат до бордюра; още сирени вият в далечината. Охраната на кампуса отблъсква хората назад, студентите се разпиляват като мравки.
― Трябва да вляза. Приятелката ми е вътре ― излъгвам.
― Госпожице, прибирайте се вкъщи, ако не искате акт за хулиганство в пияно състояние.
― Абигейл, тръгвай! ― дръпва ме Марго, но аз продължавам да гледам назад, питайки се какво или кого съм изгубила.
Вървим на зигзаг към „Лиз Уотърс“; момичетата се смеят и обсъждат колко е готин вокалистът на групата. Изкачваме Баскъм Хил ― изтощително катерене на трезва глава и почти невъзможно, когато си прекалил с пиенето, за да забравиш за преместване във времето.