В стаята изпивам аспирин, обличам размъкнатата тениска и се строполявам върху неоправеното легло. Хрумва ми, че миналата нощ бях пияна, по-пияна от всякога, и отпътувах към друго време. Да видим дали ще се случи пак и ще се върна ли вкъщи.
Опитвам се да спра въртеливото движение на стаята, когато кракът ми се удря в кутията за шапки на баба. Гласът й днес ми припомни последния ни разговор, преди да умре. Беше объркана и постоянно повтаряше, че съм обещала да й помогна да намери бебето; увещаваше ме да продължавам да го търся. Накрая се разстрои съвсем и се разплака. Медицинската сестра й даде успокоително. Тогава я видях за последен път. Примигвам и прокарвам длани по покривката й.
Пълната луна в прозореца осветява плаката на Линда с Майкъл Джексън. Моля се да се събудя там, където ми е мястото. Със замътен ум се прозявам и затварям очи. Сънят ме подръпва като близък приятел.
В унес чувам камбани и се чудя защо бият толкова късно нощем. Заспивам, преди да измисля обяснение.
Събуждам се замаяна. Махмурлукът ме обърква и не знам къде съм. После вчерашният ден ме блъсва с пълна сила. Някак си се бях пренесла в 1980. Озъртам се. Стаята е съвсем различна. Плакатът с Майкъл Джексън е изчезнал. На негово място виси жълто усмихнато лице. Покривката върху леглото е боядисана на петна, по нея и по пода има дрехи, нещо смърди.
Не! Невъзможно е същото да се повтаря! Сигурно халюцинирам или съм потънала в дълбок сън и не мога да се събудя. Сядам в леглото. Моето легло, с моята покривка и кутията за шапки на баба. Върху нощната масичка обаче са подредени непознати старомодни неща.
Стаята мирише странно. Неприятно. Върху нощната масичка на съквартирантката ми има стар кехлибарен пепелник ― баба пазеше такъв от времето, когато дядо е бил жив ― пълен с изгорели ароматни пръчици.
В краката на леглото лежи грамаден оранжев пуф до древно стерео и куп плочи. Пулсът ми се впуска в панически бяг, докато оглеждам новата си реалност. Пак съм отпътувала. В погрешната посока.
Вратата на гардероба ми е покрита с мънистени гердани като завеса от висулки. После зървам календара на стената. Веднага разбирам, че не е като вчерашния. Надигам се бавно, страхувайки се какво ще открия. Отблизо различавам надписа.
Август 1970.
Ахвам и бързо закривам уста, за да не събудя любителката на ароматни пръчици. Съквартирантката ми се размърдва. Грабвам хавлиена кърпа от закачалката и се втурвам към банята. Изглежда ми позната ― единствената разлика са боядисаните в бяло стени. Влизам в последната кабина и пускам душа на най-силната струя. Защо съм в капана на времето? Разплаквам се под горещите, жилещи пръски.
Цял час се крия в кабината. Наистина ли се случва това? И защо? Момичета влизат и излизат. Благодарна съм, че никой не ми се разкрещява, че окупирам душа. Нямам сили да се изправя пред тези непознати момичета, които вероятно знаят коя съм.
Когато настъпва тишина, се връщам крадешком в стаята си. Съквартирантката ми за щастие я няма; завивките й са издути, сякаш изпод тях е изпълзяла къртица.
Какво да правя? Да остана скрита тук с надеждата през нощта да се върна в своето време? Не мога обаче да понеса тези стени цял ден, да не споменаваме тежката миризма на ароматните пръчици. Не съм сигурна дали за трета поредна нощ ще мога да пия до ступор. Дали да се смеся с тълпата и да се престоря на най-обикновена студентка? През 1970.
Вземам листа с учебната програма, оставен върху бюрото. Съдейки по задрасканите дати в календара, днес е 23 август. Значи имам физика. Физика, та физика. Дори не харесвам предмета. Обличам джинси с неприлично широки крачоли и блуза на цветя, прибирам програмата и две химикалки в чантата от макраме върху тоалетната масичка и тръгвам към Баскъм Хил на мисия „вписване сред студентите от седемдесетте“.
Сядам в дъното на залата. Помещението изглежда същото ― със старинни дървени скамейки и циментов под. Високотехнологичната апаратура обаче я няма, заменена от обикновен подиум и черна дъска. Достолепен мъж с посребрели кичури на слепоочията, очила и карирано сако подава куп листове на студент от предния ред със заръката да ги раздаде.
― Добро утро, казвам се професор Смит, преподавател по физика.
Преди два дни Колтън правеше снимки пред новата библиотека „Смит“. Това същият професор ли е? По мое време сигурно не е жив. Горкият. Как ли би реагирал, ако му съобщя този дребен факт?
Професорът обяснява какво включва курсът ― закони на термодинамиката, теория на струните, квантова механика. Гледам объркано, докато той говори. Какво ще правя? Преди два дни бях в настоящето, вчера ― в 1980, днес ― в 1970. Отчаяно искам да се върна вкъщи, но нямам представа как. Първо трябва да разбера какво ме изпраща на пътешествие във времето.