Последният ми спомен, преди да заспя вчера, е звънът на камбаните откъм Карилиън Тауър. Чух ги да бият и предишната нощ.
Очите на професора обхождат залата. Спират върху мен и той се сепва.
На лицето му се изписва широка усмивка. Извъртам глава да видя кого гледа, но когато се обръщам отново, той пак се взира в мен.
― Стига толкова за днес ― казва рязко и освобождава студентите. ― Ще продължим в сряда.
Доволни от кратката лекция, всички си събират учебниците и тръгват към вратата. Аз оставам залепена за стола. Нещо става и не знам какво. Професорът приближава към мен с грейнало лице.
― Аби, отдавна чакам да те видя отново.
3
Сърцето ми подскача лудешки.
― Познавате ли ме?
Професорът се усмихва широко, очите му светват развълнувано.
― Да. През годините станахме добри приятели.
Не знам дали изпитвам облекчение, или ужас, но това е повече информация от всичко досега.
― През годините? Как е възможно? Как е възможно да съм тук? ― прошепвам, махвайки с ръка към стаята и към 1970 като цяло. Той е първият, който знае, че не съм от неговото време, затова решавам да му се доверя. И бездруго съм в безизходица.
― Това е научна аномалия, Аби. От две десетилетия проучвам необичайната ти способност да се придвижваш из времето. Тя е трудът на живота ми. Може ли да седна?
Кимвам и той се намества на скърцащата седалка до мен. Отблизо забелязвам бръчици край очите му; косата му е прошарена не само по слепоочията, но не ми изглежда ужасно стар.
― Имам няколко обещаващи теории. В момента много неща се проясняват.
Той се усмихва, очевидно доволен от случващото се, и изобщо не изглежда стъписан от пътешествието ми през времето.
― Щом вие ме познавате, а аз не ви познавам, значи сме се срещали в миналото… Във вашето минало. ― Замлъквам, осъзнала значението на думите. ― Боже! Връщам се назад?
Лицето ми пламва от страх, дъхът ми секва. Защо се случва това? Вкопчвам се в дървените ръкохватки, сякаш ще ме задържат на едно място.
― Не мога да продължавам така. Искам да се върна у дома ― изричам с умолителен поглед.
Той хваща ръката ми и ме уверява:
― Всичко е наред. Работя възможно най-бързо, за да ти помогна да се върнеш там, откъдето си.
Устата ми пресъхва.
― Колко пъти ще се връщам назад? ― питам тихо, вече ужасена от отговора.
Челото му се набръчква. След кратък размисъл той отвръща:
― Аби, не е добре да ти разкривам бъдещето.
Гласът му звучи тъжно; явно крие лоши новини.
Приисква ми се да изкрещя, че бъдещето ми не бива да се случва в миналото, но вместо това възкликвам пискливо:
― Шегувате се!
Той изглежда е единственият човек, който е наясно какво се случва, но не иска да ми каже?
Професорът събира върховете на пръстите си и замълчава, потънал в мисли. После свива устни и ме поглежда спокойно.
― Опитам се да разбера как се случва това и се опасявам, че направиш ли опит да промениш естествения ход на събитията, ще изложиш на риск резултата от проучванията ми.
Не е за вярване! Ще ме остави в неведение, да се лутам в пълен мрак.
― Моля ви, професоре, трябва да ми помогнете ― отронвам безнадеждно. ― Не мога повече да блуждая из времето.
Той ме поглежда в очите. Така ме гледаше дядо, когато бях малка.
― Не бива да го казвам, но те уверявам, че всичко ще е наред. Всъщност се приспособяваш доста сполучливо към новите времена. А аз наистина съм посветил кариерата си на твоя проблем. Ако има разрешение, ще го намеря. Давам ти дума.
Все едно ми съобщава страхотна новина. Е, и? Познава ме, но какво от това? Ако не си бях изплакала очите в банята, щях да се разрева като нищо.
Раменете ми се отпускат. Отчаяна съм.
― Не знаете как да ми помогнете.
Той сменя темата, което ме потиска още повече.
― Имам въпроси. При предишните ни разговори пропуснах да те попитам с кого си общувала тук в кампуса, преди да се върнеш назад във времето.
Окопитвам се и се взирам в уверените му, спокойни очи. Иска да ми помогне, вярно е, и ако изобщо може да постигне нещо, аз също трябва да му помогна. Ами че в бъдещето са нарекли библиотека на негово име, сигурно има брилянтен ум. Усмихвам се плахо.
― Не мога да си представя, че сме разговаряли някога. Толкова е странно…
― Така е. Още по-странно е, че изглеждаш съвсем същата както при първата ни среща, когато бях млад мъж.