Той се усмихва и бръчиците около очите му стават по-дълбоки.
Питам се какъв ли е бил като млад, после осъзнавам какво значат думите му ― че ще отпътувам далеч по-назад, а не съм в състояние да преглътна тази мисъл. Капчици пот покрива челото ми.
― Кажи ми с кого се срещна, преди да поемеш във времето?
Той изважда химикалка и малък бележник от вътрешния джоб на сакото.
Решена да се съсредоточа и да не се огъвам пред несигурното бъдеще, отговарям:
― Бях сама в стаята си в пансиона. Наближаваше полунощ.
― А преди това? Какво прави през първата нощ?
Замислям се. Само две нощи ли са минали? Измерено в години, било е преди десетилетия. Изглежда ми отдавна и същевременно преди миг.
― Бях със съквартирантката си Джада. Край лагерен огън на Пикник Пойнт. Имаше много хора.
Спомням си танцуващите пламъци. Нещо, което се случи там, ли задвижи това?
― С кого разговаря?
Потръпвам при спомена за бръщолевенето на Мич.
― Едно момче ме сваляше. Беше много пияно.
― Как се казва?
― Мич. Защо? Не познавате всекиго в бъдещето.
Той продължава да си води бележки.
― Всяка подробност помага. Не се знае кога някоя дреболия ще попълни голямата картина. Нещо друго?
― Много непознати деца. Някои първокурсници, но предимно по-големи студенти. Не говорих дълго с никого. О, и онова момче… Срещнах го по-рано през деня пред библиотеката по физика. ― Спомням си, че професорът е починал, и ме обзема тъга, но продължавам: ― После го видях на партито. Отърва ме от пияния и ме изпрати до вкъщи.
― Него ли видя последен, преди да си легнеш и да се пренесеш в друго време?
―Да.
И тогава за последен път нещо в живота ми бе нормално. Готова съм на всичко, за да си върна отново усещането за порядък.
― Живееш в „Елизабет Уотърс“?
Кимвам.
― Стая 4418?
Сепвам се.
― Откъде знаете?
― Каза ми отдавна. ― Веселата му усмивка говори, че наистина сме стари приятели, колкото и невероятно да ми се струва. ― Придружи ли те до стаята?
― Не! И какво значение има?
Наистина ли си въобразява, че ще му разкрия най-подробно личния си живот? Твърди, че ме познава, но за мен ― поне в момента ― той е съвсем чужд.
Професорът явно прочита раздразнението по лицето ми.
― Разпитвам те за всяка подробност, за да преценя дали причината за пътуването е нещо, което ти си направила, или е нещо, което друг е направил. Моля те, разкажи ми за това момче.
― Мислите, че може да има нещо?
― Всичко е възможно.
Професорът отклонява поглед. Уклончив е и ми се приисква да разбера защо, но е болезнено ясно, че няма да ми каже нищо. Въздишам.
― Висок е, отрасъл е някъде близо до Медисън, има кафява коса.
― Сигурна ли си, че е кафява?
― Категорично. Защо?
Професорът поклаща глава, сякаш е разочарован, и не ми отговаря.
― Нещо друго? Как се казва момчето?
― Колтън.
Професорът застива.
― А фамилията му?
― Не знам. Не я спомена.
Професорът се привежда към мен.
― Сигурна ли си? Помисли внимателно.
Напрегнатият му израз ме плаши.
― Беше преди два дни. Сигурна съм. Каза просто „Колтън“.
― Разкажи ми повече за него. Как изглежда?
― Косата му е къса. Мисля, че имаше кафяви очи. Не съм сигурна. Да продължавам ли?
Професорът кимва и продължава да записва всичко в бележника.
― Какво друго? ― промърморвам си, опитвайки се да си спомня разговора с Колтън; бях доста пияна през онази нощ. ― Дружелюбен е, предразполага хората. Спомена, че има голямо семейство с много братя, сестри и братовчеди. Това ли ви интересува?
Не мога да си представя, че тази информация ще е от полза.
― Да, да, разбира се ― казва професорът, без да вдига глава.
― Значи ли нещо?
Той ме поглежда през дебелите стъкла на очилата.
― Честно казано, нямам представа.
Въздишам. Губя си времето. Колтън просто ме изпрати до пансиона и нищо повече. Дори не влезе в сградата. Освен че е невероятно мил и симпатичен, не си представям как може да има нещо общо с моето прелитане из времето.
Описвам на професора всеки човек, с когото съм общувала ― от Джада до студентите на рецепцията в пансиона. Обсъждаме къде съм била, учебната ми програма, всичко.
В залата започват да влизат студенти за следващата лекция. Професорът се изправя.
― Времето лети. Налага се да прекратим разговора.
― Какво? Вие сте единственият, който ме познава. Трябва да ми помогнете.
Сериозно ли си мисли, че може да си тръгне ей така.
Професорът взема куфарчето си.