― Ела с мен.
Излизам след него от залата. Спускаме се по стълбището.
― Аби, разбирам колко се страхуваш и може би тези думи ще ти помогнат. ― Той спира до входната врата. ―Веднъж едно умно момиче ми каза, че независимо колко лоши изглеждат нещата, всичко ще се подреди, стига да не губим надежда. Беше права. Предлагам ти нейния съвет. Колкото и безнадеждно да изглежда положението, имай вяра. Бъди силна.
Той се усмихва замислено, отваря вратата и двамата излизаме на яркото слънце.
― Напредвам с проучването. Обнадежден съм, че след време отговорите ще се разкрият.
Произнася думите уверено, но пропуска важен въпрос.
Спирам на ъгъла и го поглеждам в очите.
― Не знаете дали ще се прибера у дома, нали?
Светлината в очите му помръква и надеждата в сърцето ми умира. Професорът отклонява поглед, смутен от отчаянието ми, и се заглежда в часовника си.
― Да му се не види. Имам среща с декана. Бих я отменил, но кандидатствам за финансиране на проекта ми. Твоя проект ― подчертава. ― Интересно съвпадение.
Продължаваме. Следвам го неохотно, сляпа за хората наоколо, защото си представям как до края на дните си ще прелитам през времето.
― Не отида ли на срещата, проектът може да се провали, а не бива да рискуваме, особено след като отново си тук. Слава богу, че не приех предложението за работа в Ню Йорк, след като се дипломирах. Нямаше да те срещна и да се потопя в тайните на пътуването във времето.
Приятно е, че полага усилия да ми помогне, но в момента няма никаква полза от това. Впримчена съм в чуждо време и не знам какво да правя. Не искам да оставам сама. Той е единственият лъч надежда в тази мрачна неразбория.
― Кога ще ви видя пак?
― За съжаление ще трябва да почакаш до довечера.
Страх прорязва сърцето ми.
Той не забелязва ужаса ми и продължава:
― Неприятно ми е да те оставя сама, но срещата наистина е жизненоважна. Искам обаче да ти покажа хипотезите, върху които работя. Наближава моментът да свържа този феномен с теорията за струните.
― И ще можете да ме изпратите обратно? ― питам, вкопчена в капчицата надежда и в представата как се връщам там, където ми е мястото.
― Не бързай. По-сложно е. Ще ти обясня всичко довечера. В осем в кабинета ми? Така ще имам време да подготвя материалите.
Кимам.
Свиваме край ъгъла и виждаме протестиращи студенти пред внушителна сива сграда. Скандират „Долу военната математика!“.
Обръщам се към него:
― Какво е военна математика?
Чудя се какво й е лошото.
― Аби, Войната във Виетнам е в разгара си. Учила си история, предполагам.
―Да.
Всъщност си спомням само, че е имало сериозни раздори дали САЩ да участват.
― Меко казано. Според мнозина Изследователският център по военна математика изпълнява поръчки на Федералното правителство в подкрепа на военните действия във Виетнам. ― Сключил вежди, професорът поглежда протестиращите, обръща се към мен и ме хваща за ръка. ― Съжалявам, но трябва да тръгвам. Нямаш представа колко вълнуващ е този ден, Аби. Настъпи повратният момент.
Потупва ръката ми и се отдалечава.
― Но какво да правя дотогава?
― Опознай 1970. Имаш рядък дар. Малцина пътешестват през времето. Предупреждавам те обаче да внимаваш и по възможност да избягваш да общуваш с хората. Не бива да рискуваме да промениш бъдещето.
― Искате да кажете, че не съм единствената, която пътува из времето?
Той пристъпва отново към мен със странно изражение. Понечва да каже нещо, после се отказва.
― Какво?
Няма да му позволя пак да потъне в тайнственост.
Той ме поглежда в очите и явно вижда нещо, което го убеждава да проговори:
― Познавам и друг човек освен теб, който пътува през времето.
Земята, кълна се, спира да се върти.
― Кой е той?
Професорът отваря уста да отговори, поглеждаме, после поглежда към протестиращите и към часовника си.
― Закъснях много, а за нищо на света не бива да пропускам срещата. Ето, вземи! ― Изважда червена кърпа от джоба на сакото си и я пъхва в дланта ми. ― Стой далеч от демонстрантите. Не се знае кога полицията ще ги разгони със сълзотворен газ. Дръж кърпата под ръка, за да дишаш през нея, ако се наложи. Ще се видим довечера.
Професор Смит се обръща и се провира през тълпата. Студентите крещят: „Напуснете Виетнам!“.
Професорът изчезва в сградата. В каменната фасада над входната врата е издълбано името й: Стърлинг Хол.
Следобед и рано привечер се опитвам да следвам съвета на професора. Обикалям из кампуса и откривам промените. Голямата библиотека „Хелън С. Уайт“, издигала се край езерото преди дни, все още е недостроена. Дърветата изглеждат по-ниски, паркингите са по-малко, автомобилите ― модели, които съм виждала само в стари филми.