Най-съществената разлика обаче са демонстрантите, които протестират срещу войната във Виетнам. Дългокосите студенти, повечето млади мъже с гъсти мустаци, скандират: „Няма да се бием за богатите в нова война!“, „Долу Никсън“, „Правете любов, не война!“.
Има обаче и студенти, които учат под сянката на стари дъбове, отиват на лекции или играят с фризби на поляната на Баскъм Хил. Всички момчета са дългокоси, момичетата са с дълги прави коси. Вглеждам се и забелязвам, че повечето носят кърпи, вързани хлабаво около врата или увиснали от джобовете на дънките им, които са прилепнали по хълбоците и с разкроени крачоли. Явно сълзотворният газ не е измислица. Потупвам джоба си, за да се уверя, че кърпата от професора е вътре.
За вечеря не сядам в тъмната трапезария „Ратскелър“. Вземам си храна и изнасям таблата на „Юниън Теръс“. Късното слънце виси ниско в небето, стопля кожата ми и хвърля отблясъци по водата. Страня от момичетата в пансиона ми. Те ме познават, но аз не ги познавам. Как е възможно? Е, това е злощастната ми, самотна реалност. Пъстрите столове в зелено, оранжево и червено наподобяват онези, на които седях преди дни, но има и разлика, напомняща ми, че съм чужденец в това време. Изяждам сандвич с пуешко и плик „Читос“. Съзерцавам езерото и не усещам вкуса на храната.
Слънцето се спуска още по-ниско над хоризонта и обагря облаците в топло розово и оранжево. Минава моторница и разплисква вълнички по брега. Патиците се полюшват невъзмутимо върху завихрената вода; някои са като дръзки тийнейджъри, готови да отлетят от гнездото и от закрилата на мама и татко. Аз пък отчаяно копнея да се върна при семейството си. Хвърлям залък хляб в езерото и патиците се спускат към мен, сякаш порят водата с подводни мотори.
За да запълня времето до срещата с професора, тръгвам по Лейк Стрийт. Хрумва ми да проверя дали „Хедлайнърс“ съществува в това време. Може би нещо там заслужава да му обърна внимание. Свивам обаче надясно и виждам тълпа разгневени протестиращи. Атмосферата е нажежена.
Бързо се обръщам кръгом. Когато стигам до средата на пряката, три полицейски коли се появяват и блокират улицата. Мога да мина по тротоара, но плътна група полицаи в защитни униформи се подреждат край колите. Заковавам се на място, сигурна, че не биха позволили да ги доближа. Обръщам се и виждам протестиращите да крачат напред; тълпата е станала по-многобройна. Приклещена съм между двата враждебни лагера без път за бягство.
На тротоара има две момчета и момиче, объркани като мен. Едното момче обаче се шмугва светкавично в „Макдоналдс“. Останалите го последваме вътре.
Възгласите се чуват по-силно, демонстрантите приближават. Макар и някак хваната натясно посред митинг от седемдесетте, изпитвам облекчение, че съм далеч от протестиращите и на познато място.
Малкото клиенти са се събрали край витрината да наблюдават как ще се развият събитията. Заставам до тях. След известно време отвън настъпва патово положение и сядам в сепаре, откъдето се вижда улицата. Чудя се това ли е имал предвид професорът, когато ми заръча да опозная 1970. В същия момент осъзнавам, че ще закъснея за срещата, а не бива. Тръгвам към вратата и обмислям как да се промъкна покрай демонстрантите. Не съм под прицела на гнева им, но те размахват плакати и крещят ожесточено на полицаите.
Понечвам да отворя вратата и да си опитам късмета, когато проехтяват няколко изстрела и дим изпълва въздуха. Студентите се дръпват назад с викове. Вътре хората ахват и отскачат от витрината.
― Не си и помисляй да отвориш! ― изкрещява ми някой.
Отварям уста да попитам защо, но носът и гърлото ми започват да парят. Отдалечавам се, кашляйки, от вратата.
― Бързо, изолирайте вратата ― изкрещява друг.
От кухнята изскача младеж с влажни кърпи и ги натиква под вратата. Заключва я, за да не я отвори някой и отровният въздух да нахлуе вътре.
Очите ми горят. Примигвам да ги облекча. Забелязвам, че хората си крият лицата с кърпи, и посягам да извадя моята.
― В тоалетната ще е по-безопасно! ― чувам вик.
Влизам след две момичета в дамската тоалетна. Въздухът тук наистина е по-чист.
― Какво става?
― Май не си оттук.
Кимвам. Представа си няма.
― Полицаите пръскат протестиращите с лютив спрей. За съжаление не можем да мръднем оттук, докато не се разнесе.
Оглеждам тясното помещение, облицовано с плочки.
― Колко време е необходимо?