― Зависи. Не е зле да духне вятър, но най-добре е да завали дъжд. Поне час според мен.
Страхотно. В капан съм. Крия се в тоалетна през 1970, вместо да се срещна с единствения човек, способен да ми помогне.
Минутите се точат като изтезание с бавни капки вода. Мирис на лютив спрей се просмуква във въздуха.
Няколко пъти изплаквам кърпата си на чешмата, за да не го вдишвам.
След два часа най-сетне излизаме от убежището си. Улицата пустее. Само неколцина полицаи въдворяват ред с непоклатимото си присъствие. Закъсняла съм ужасно за срещата с професор Смит. Надявам се да не си е помислил, че е нарочно, или по-зле ― че съм отпътувала във времето, преди да успеем да поговорим.
Най-бързо ще стигна до кабинета му по Баскъм Хил ― все едно да изкатеря най-трудната катерушка. Изкачването е трудно дори при най-благоприятни условия; налага се обаче да тичам и оставам без дъх, а прасците ми пламват. Най-после се добирам до Стърлинг Хол и откривам името на професора на таблото във фоайето. Изкачвам още три реда стълби и за награда кабинетът му се оказва тъмен и заключен. На бележка, залепена с тиксо на вратата, е написано името ми.
Грабвам бележката.
Аби,
Сигурно сме се разминали. Отивам в „Лиз Уотърс“ да те чакам.
Професор Смит
Страхотно. Излизам навън и прекосявам двете преки до пансиона. Професорът не е във фоайето. Има само момичета ― някои работят на рецепцията, други влизат или излизат. Осъзнавам, че не съм виждала момчета в сградата. През седемдесетте пансионът явно е само за девойки.
Решавам да се кача в стаята, в случай че професорът е там. Няма климатици и момичетата са разтворили прозорците и вратите, та топлият въздух да проветрява сградата. Чувам бърборене и кикот, ехти “Dock of the Bау“ на Отис Рединг. Тук всички нехаят за произшествието със сълзотворния газ, което претърпях.
В моя коридор не ме чака никакъв професор Смит, няма и бележка на вратата. Влизам в приятно стихналата стаята, където съквартирантката ми отсъства. По дяволите, къде е професор Смит?
Връщам се във фоайето. Няма го. Момичетата на рецепцията разговарят оживено. Приближавам към тях.
― Случайно да сте видели професор да чака някого във фоайето?
― О, да. Ти ли си Аби Торп?
―Да.
― Остави ти бележка.
Подава ми розов лист, върху който е написано името ми.
― Благодаря.
Сядам на една от извитите като полумесец пейки, които толкова се харесаха на мама, и прочитам:
"Аби,
Разтревожен съм, че не успяхме да се срещнем. Прибирам се вкъщи, но ще се върна в кабинета по-късно, за да отметна възможно повече работа, докато си тук. За съжаление в пансиона се спазва вечерен час и се налага да отложим срещата до сутринта. Моля те, ела в кабинета ми в осем.
Смит“.
Изпухтявам раздразнено и с натежали крака се връщам в стаята. Оставям чантата от макраме върху леглото и се тръсвам до нея. Докосвам символа, издълбан в ъгъла на таблата. Ако не поглеждам извън леглото, все едно съм се върнала в моето време.
Изтощена от днешните впечатления се пъхам под завивката. Пътувам във времето. Фактът, че ще продължа да пътешествам, е твърде несмилаем за ума ми. Стисвам кутията за шапки на баба и си пожелавам да се прибера y дома. Надявам се силният копнеж някак да ме върне там.
Часове по-късно, в дълбините на нощта, оглушителен шум разклаща сградата. Прозорците издрънчават, пепелникът с благовонията на съквартирантката ми пада на пода и се разбива с трясък.
Изправям се рязко в леглото.
― Какво беше това? ― изкрещява съквартирантката ми.
― Нещо избухна.
Скачаме от леглата. Тя стига първа до вратата и я отваря. Коридорът вече е пълен с момичета. Никой не може да проспи такъв шум.
― Земетресение ли има?
― Беше като експлозия ― казва момиче в плюшен халат.
― Тихо, чувам нещо ― казва друга.
Скупчваме се край прозорците с изглед към Панорамния път, но нашето крило е прекалено ниско и виждаме само съседния Факултет по социални науки.
След минути в далечината започват да вият сирени. Нахлузвам къси панталони и сандали и се втурвам след другите по дългите коридори. Изскачам навън. Пламъци прорязват небето в отсрещния край на хълма. Прекосяваме моравата до Чартър Стрийт. Прозорците на Ван Хайс Хол са изпотрошени, паркираните автомобили изглеждат като във военна зона ― със счупени стъкла, преобърнати на една страна. Дебел пласт сиви отломки покрива всичко. Следващото, което виждам обаче, е още по-ужасяващо ― Стърлинг Хол гори в далечината.