Професор Смит! Щеше да работи до късно в кабинета си. Ала е невъзможно да е будувал до три след полунощ. Нали?
Скоро пожарни, полицейски коли и линейки обграждат пламналата сграда. Спасителни отряди тичат наоколо, търсейки пострадали. Спускам се напред, но полицай вдига ръка и ми препречва пътя.
― Какво се е случило? ― питам.
― Не приближавайте. Навсякъде има счупени стъкла ― казва властно той с лице, разкривено от напрежение.
Проточвам врат да погледна над рамото му.
― Но професор Смит ми каза, че ще работи до късно. Някой трябва да провери дали е вътре, дали е добре…
Пламъци протягат езици през избитите прозорци. Пожарникарите завинтват маркуч към противопожарен кран.
― Госпожице, още не знаем нищо. Върнете се в стаята си. Тук не е безопасно.
Наблюдавам хаоса отдалеч. Полицаи и пожарникари сноват сред отломките, стремейки се да овладеят положението. Професор Смит е единствената ми надежда. Загине ли, кой ще ми помогне да се върна вкъщи? После се замислям за семейството му. Изгубих баща си на седем и още не съм преодоляла загубата му. Моля се професорът да е невредим и близките му да не преживеят такава трагедия.
Пристигат още служебни коли. Полицаите изтласкват назад тълпата студенти, сред която съм застанала. Отстъпваме назад по хълма, откъдето се виждат само отраженията от светещите лампи от по-високите сгради. Връщам се в „Лиз Уотърс“, сподиряна от миризма на дим.
Никой не успява да заспи. Всички шушукат. Кой би направил такова нещо? Някои казват, че са демонстрантите, но аз мисля само за единайсети септември и за терористи. Друго момиче предполага, че мишената е бил Отделът по военна математика в Стърлинг Хол. Не разбирам защо ще взривяват университетска сграда. Попивам всеки слух, отчаяна да науча повече и уплашена за професора.
Когато наближава осем ― часът за среща с професора ― се обличам и тръгвам към Стърлинг Хол. Чартър Стрийт обаче е блокирана. Чакам час, но от професора няма и следа.
Връщам се в пансиона и цял ден чакам на стълбите. Професорът знае, че съм тук. Може да ми изпрати съобщение или да дойде да ме потърси. Не идва. Телефоните не работят, пускат тока едва в късния следобед. Жив ли е професорът, или е загинал снощи?
Никога не съм усещала толкова болезнено липсата на модерните технологии. Отчайващо е, че не мога да вляза в интернет и да науча нещо за взрива. Не мога да прочета онлайн новините на Си Ен Ен.
Към четири следобед донасят вестник „Кепитъл Таймс“. Заглавната статия гласи: „Бомба унищожава Математическия факултет. Загива учен, четирима ранени“.
Ръцете ми треперят, вестникът се тресе. Загинал е учен. Прочитам набързо информацията. Не разкриват самоличността му. Пострадалите вероятно ще се възстановят. Ами ако професорът е жертвата? Затова ли библиотеката носи неговото име?
Същата нощ, изтощена от безсънието и измъчена от безпокойство за професор Смит, затварям очи и се унасям. С последните искрици съзнание долавям звъна на камбаните откъм часовниковата кула.
Една камбана удря фалшив тон.
4
На другата сутрин се събуждам бавно. Очите ми се впиват в пукнатините по тавана над леглото. Спомням си внезапно за вчерашната експлозия. Жив ли е професор Смит?
Сядам рязко и прехвърлям крака през ръба на леглото. Сепва ме червено-бяло знаме на Уисконсинския университет.
Сърцето ми спира от поредното кроше на гадната реалност. Пак съм отпътувала.
Оглеждам леглото. Слава богу. Кутията за шапки е в долния му край. Оставила ли съм нещо, което може да ми потрябва? Изпъвам чаршафа и намирам червената кърпа на професор Смит; сграбчвам я като спасително въже. Сега тя е сувенир от експедицията ми до седемдесетте, както и оригиналната плетена чанта.
Съквартирантката ми е с гръб към мен. Облича се, тананикайки. Главата й е покрита с ролки. Не е приятна гледка. Опипвам дългата си права коса и веднага разбирам, че няма да се впиша тук.
В стаята цари неразбория ― бельо се суши по етажерките и релсите на пердетата, по пода се търкалят хавлиени кърпи, захвърлени дрехи и обувки.
Часовникът върху нощното ми шкафче е бежова четвъртита кутия с циферблат и две стрелки, едната от които цъка тихо. Поглед към стенния календар ми показва годината.
Приземила съм се в 1961.
Леденостуден страх протича през вените ми като отрова, заплашваща да ме убие. Опитвам се да успокоя катапултиращото си сърце. Защо се случи пак? Защо? И колко назад ще се върна?
Последното, което си спомням, преди да заспя, са камбаните на Карилиън Тауър и как една от тях биеше фалшиво. Винаги ли бие така, или е било за пръв път?