― Има много момчета ― усмихва се мама.
― Мамо! Не зяпай!
― Не мога. Толкова са сладки! О, не забравяй презервативите. Сложих ги в кожената ти чанта.
Заковавам се на място и я поглеждам.
― Сериозно, мамо. Замълчи!
Тя свива рамене с невинно изражение, но млъква, слава богу.
Продължаваме напред и най-сетне откриваме моята стая. На вратата има две жълти звезди; на едната е написано моето име, на другата ― името на съквартирантката ми. С Джада разговаряхме няколко пъти онлайн, но още не съм виждала на живо момичето от Минесота.
Пъхам ключа в солидната стара ключалка и го завъртам. Чува се изщракване и вратата се отваря. Едната страна на стаята е заета; по рафтовете са натрупани снаксове, чаши, снимки в рамки, книги. Звездовидни лампички висят като гирлянда от тавана; по стената над леглото има плакати на Бийонсе и Джей Зет. Тясното бюро побира кафемашина и тоалетно огледалце, върху микровълновата фурна стои малък телевизор. Снимки и гердани са прикрепени върху коркова дъска.
Моята страна е с огледално разположение, но контрастира с тъжни неукрасени стени, празни рафтове и гол матрак.
― Дом, сладък дом ― мама застопорява чудовищния ми куфар.
След минута група доброволци се появяват с кашони, пълни с останалия ми багаж, и не след дълго ме обкръжава хаос от наизвадени вещи.
Мама застила леглото, аз вадя тетрадките и настолната лампа, когато Джада влиза.
― Аби, ето те и теб!
Съквартирантката има разкошна коса със ситни къдрици, носи блуза без ръкави, къси панталонки и ноктите на краката й са лакирани в алено.
― Джада! ― прегръщам я.
― Нали не възразяваш, че заех тази страна на стаята?
Тя подхвърля ключовете си върху своето бюро.
― Не. Харесват ми блещукащите лампички.
― Твоите неща са в тон до едно. Страхотни кутии в сиво и гранитно!
Мама наблюдава усмихната как събираме първи впечатления една за друга. Вкъщи имах своя стая; различно ще е да живея с напълно непознато момиче.
― О! Това е мама, Деби.
― Приятно ми е. ― Джада се ръкува с мама.
― Виждам, че с Аби ще си прекарвате чудесно.
― Да ви помогна ли? ― попита Джада.
― Ами да… Покажи ми как да окача лампичките. Нали няма да е прекалено?
Вдигам наниз с мънички фенерчета.
― Шегуваш ли се? В една от стаите целият таван е покрит със светещи висулки.
С помощта на Джада бързо разопаковам багажа. Оставила съм вкъщи всичките си гимназиални сувенири. Отгръщам нова страница в живота си и няма смисъл да се взирам в мои снимки с мажоретния състав или със съучениците ми на абитуриентската екскурзия в Ню Йорк. Взела съм само две семейни снимки, защото започвам начисто. Оглеждам подредбата, уверена, че с радост ще се застоявам в тази уютна стаичка.
Мама вади покривката за леглото. Сложната мозайка от стари парчета плат се разстила върху чаршафите като глазура.
― Много е красива! Ти ли я уши? ― обръща се Джада към мама.
― Не. Бабата на Аби ― усмихва ми се мама.
Джада ме поглежда тъжно.
― Съжалявам, забравих, че баба ти почина наскоро. ―Оглежда квадратните шарки. ― Някои изглеждат много стари.
Мама се навежда и посочва късче плат.
― Това е от бебешкото одеялце на Аби. А това ― от сватбената рокля на баба й.
Изпитвам гордост. Баба не беше точно сладка старица, която плете и шие; преди две години се зае да ми изработи покривката и решението й бе истински жест на обич, съчетан с проклятия и убодени пръсти.
― Баба ми даде и този календар на „Беджър“. Прекалено ли е? ― окачвам го на стената.
― Показва колежанска гордост, но не е натрапчив. Чакай да видиш стаята на Ерин и Ана в дъното на коридора. Все едно някой е хвърлял бяло и червено във всички посоки.
Мама изтрива длани в джинсите си.
― Е, готови сме. ― Обръща се към Джада: ― Искаш ли да изпиеш една кока-кола с нас? Наоколо сигурно е пълно с хубави места за хапване.
― Благодаря, но отивам на езерото. Днес дават безплатни уроци по плаване, но по-късно може да пообиколим кампуса с Аби.
― Разбира се ― кимвам.
― Радвам се, че се запознахме, Джада ― казва мама и ме поглежда бързешком. ― Скоро и аз ще тръгвам ― додава и очите й издават тъгата от предстоящата раздяла.
Джада си взема личната карта и ключовете.
― Пробвайте „Юниън Теръс“. С родителите ми обядвахме там. Точно до Клуба за дебати е, с изглед към езерото.
― Добре… Непременно ― съгласява се мама