Божичко! Професор Смит! Жив ли е? Сигурно, но дали е в университета през тази година? Скачам от леглото.
― Ох! Стресна ме!
Съквартирантката ми подскача, сепната от неочакваното движение. Върху острия й нос се крепят очила с тъмни рамки; носи кафява памучна рокля и сваля ролките от косата си. Късата й коса е навита на стегнати кафяви масури.
― Извинявай, сетих се, че закъснявам.
Обръщам й гръб и разравям гардероба, пълен с грозни памучни рокли на карета. Избирам десен със сини квадратчета и заоблена якичка, грабвам кожени обувки от пода. Надве-натри си връзвам косата на опашка и излизам. Виждам името на съквартирантката ми на вратата ― Джанис. Запаметявам го за всеки случай и се втурвам да търся професора.
Подавам се навън обаче и тутакси се сблъсквам с действителността. Ван Хайс Хол ― високият пансион в отсрещния край на улицата ― е изчезнал. Отстъпвам крачка назад. На негово място има тревист хълм. Факултетът по социални науки, вчера редом до „Лиз Уотърс“, също го няма. Взирам се в гъстата горичка, където се възправяше масивната сграда. Сега виждам ясно часовниковата кула. Тя сякаш ми намига. Потръпвам.
Спирам да се съвзема. По Панорамния път избучава кола ― грамадно зелено чудовище с калници като рибни перки. Все едно съм на стара снимачна площадка.
Ясно ми е, че пътувам назад, но този свят ми е почти непознат.
После осъзнавам, че Стърлинг Хол сигурно също липсва.
Спускам се към ъгъла с твърдите си кожени обувки и изкачвам хълма. Сградата е непокътната. Поемем дъх с облекчение. Няма и следа от смъртоносната бомба, която ще я разруши в бъдещето.
Тичешком слизам по хълма и се втурвам през входната врата на Стърлинг Хол. В мраморното фоайе оглеждам информационната табела и едва не се разплаквам от облекчение, когато виждам името му. Професор У. К. Смит. Кабинетът му все още е в стая 304. Трябва да го открия.
Изкачвам стълбите по две наведнъж и на бегом прекосявам коридора. Хващам бравата със смътната мисъл, че нямам представа какво ще кажа. Професорът вероятно ме познава през 1961. Каза ми нещо такова при последната ни среща. Натискам бравата, но е заключено. Раздрусвам я пак. Нищо. Отчаяна блъсвам вратата с юмрук.
― Професор Смит има лекция. Приема в кабинета си от 11 ― казва жена, понесла куп папки.
Късата й коса е накъдрена, носи очила с рамки като котешки очи.
― Къде? ― пролайвам с вид на бясно куче, готово да й се нахвърли.
― Програмата му е на вратата ― отвръща рязко тя и пристъпва напред. ― В Баскъм Хол е. Лекцията приключва след двайсетина минути.
― Благодаря!
Хуквам по коридора и на влизане в Баскъм вече съм останала без дъх и се превивам от болка под ребрата. Спирам пред познатата аудитория да се опомня. С потна длан отварям вратата и пристъпвам в същата зала, където го срещнах вчера, през 1970.
Оглеждам помещението. От професора няма и помен. Строен тъмнокос мъж пише сложно математическо равенство на черната дъска.
После той се обръща и заговаря с познат глас. Залитам назад, препъвам се в стъпало и падам по задник. Студеният под ме вледенява през тънката рокля.
Професор Смит ― без прошарената коса и закръгления корем от предишния път, когато го видях ― поглежда към мен. След мигновено стъписване лицето му грейва, сякаш съм най-приятната изненада на света.
Истина е. През 1970 ми каза, че сме се срещали, и сега, през 1961, явно ме познава. Значи това не е първата ни среща… което значи, че ще пътувам още по-назад. Изтръпвам от ужас.
Студентите се обръщат да видят натрапника. Всички очи се впиват в мен и аз се усмихвам неловко. Чудя се какво да направя.
Професор Смит оставя тебешира и изтрива длани.
― Лекцията приключи. Днес часовете за консултации се отменят поради наложителна промяна в графика.
Събира си листовете, без да ме изпуска от поглед.
Студентите си прибират учебниците. Шушукайки, минават край мен. Избягвам сконфузено погледите им. Изглеждат ми толкова странни. Косата на момчетата е пригладена с нещо лъскаво, някои носят очила с дебели рамки. Цигарите са подпъхнати в навитите им ръкави. Всички момичета са с поли или рокли, с мокасини или кожени обувки като моите, съчетани с къси бели чорапи. Стоя и подръпвам роклята си; чувствам се неудобно и модния стил на шейсетте.
Залата се изпразва и професор Смит веднага приближава към мен с доволна усмивка. Странно колко е остарял за девет години.
― Здравей, Аби ― протяга ми ръка.
Неволно отстъпвам назад.
― Спокойно. ― Той отпуска дланта си. ― Не се страхувай.
Но аз не се чувствам в безопасност. Не разбирам нищо и скачам от година в година. Вчера той може би е умрял и не знам какво да направя и какво да кажа. Очите ми се стрелкат из залата ― от високите прозорци до дървените скамейки ― сякаш съм в клетка.