― Искаш ли да се поразходим? ― пита професорът и отваря вратата.
Минавам покрай него и забелязвам стегнатия контур на брадичката и искрящия му поглед. Няма ги бръчиците край очите отпреди два дни.
Слизаме по стълбите и напускаме безмълвно Баскъм Хол. Аз си чопля нокътя в опит да не се поддам на панически пристъп. Професор Смит явно ми дава време да се окопитя.
Най-сетне проговарям, поглеждайки го косо:
― Не ме срещаш за пръв път, нали?
Той понечва да отговори, но се разколебава.
― Какво? ― питам.
Професорът спира на тротоара и разтрива брадичка с пръсти. Изглежда замислен. Въпросът ми обаче не беше труден, а и бездруго съм почти сигурна, че знам отговора.
― Не бива да ти разкривам бъдещето ― въздъхва той и ме поглежда. ― Или моето минало… Нещо може да се промени необратимо и да наруши хода на събитията.
― Как не! Кацнах тук от 1970, където току-що те бях срещнала. Уплашена съм до смърт. ― Две момчета, стиснали учебници под мишница, се насочват към нас. Прошепвам: ― Трябва да ми помогнеш.
Той кимва и чака студентите да отминат.
― Опитвам се. За да стигнем до отговорите обаче, трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш и според теб е свързано с пътуването ти във времето.
― Сериозно? Нали го направихме преди два дни!
Не искам да предъвквам едно и също. Искам помощ. Нещо конкретно, на което да разчитам.
― За теб е преди два дни, но 1970 е почти на десетилетие от мен. Наистина ли предпочиташ да чакам девет години, за да разбера отговорите?
Той повдига гъстите си вежди и се усмихва многозначително.
Обмислям тази информация. Прав е, разбира се. Трябва да му разкажа каквото мога.
Свиваме край ъгъла. Не се стърпявам и отбелязвам:
― Толкова е странно!
― Кое? ― пита загрижен професор Смит.
― Не съм свикнала с факта, че много сгради ги няма.
Той се озърта.
― Кои сгради?
― Там, до часовниковата кула. Имаше масивна постройка ― посочвам. ― Пансионът „Ван Хайс“ също е изчезнал. Беше поне на дванайсет етажа.
― Сигурна ли си?
― Категорично. Вчера бяха тук, днес липсват.
― Ако твоето вчера е било през 1970, звучи логично да има доста промени.
И още как! Например далеч по-млад професор.
― Да отидем ли на „Юниън Теръс“? Мястото ти е познато, предполагам ― казва той. ― Там ли е през 1970? Чакай. По-добре не ми отговаряй.
Той се усмихва и разбирам, че се шегува.
― Там е ― усмихвам се поуспокоена.
Обяснявам му как камбаните не биеха съзвучно и питам дали не е било пълнолуние, ала не съм сигурна. Забравих да спомена това в предишния ни разговор.
По пътя към „Юниън“ минаваме край мястото, където довършваха строежа на библиотеката „Хелън С. Уайт“. Днес там има внушителна стара къща, която изглежда е просъществувала на склона сто години. Удивена, поклащам глава, но решавам да замълча.
„Юниън Теръс“ също не ми вдъхва увереност. Студентите приличат на статисти от филма „Брилянтин“. Панталоните на момчетата са с високи талии и възкъси крачоли, под които се виждат чорапите. Почти всички момичета са с накъдрени коси над раменете. Прическата не им прави добра услуга. Едва ли не очаквам да зърна филмови камери и цялата група да запее с пълно гърло „Summer Lovin“. Минават две момчета във военни униформи; пред нас има още неколцина като тях.
― Защо толкова много момчета носят военни униформи? ― питам, чудейки се коя ли война се води сега. Рано е за Виетнамската, Втората световна отдавна е приключила.
― Студентите не носят ли униформи в бъдещето?
― Не и в университета.
― Всички момчета са включени в Запасния военен корпус и два пъти седмично имат обучение. След Втората световна война трябва да сме подготвени. Не изучавате ли войната?
― Учим я, но май не съм внимавала много. По мое време това е древна история.
Професорът присвива устни.
― Е, все още е жива в нашата памет. Мнозина са изгубили на фронта братя, бащи, приятели и съседи.
― Извинявай. Не исках да те обидя. Загинал ли е твой роднина?
― Не. Поне доколкото знам. Но изгубих приятели.
― Какво значи „доколкото знам“?
― Отраснах в сиропиталище ― казва спокойно той.
― Сериозно?
Не съм сигурна дали по мое време изобщо съществуват сиропиталища.
― Да. Темата е сериозна, но съм свикнал. Сега имам свое семейство. Искаш ли лимонада?
Повежда ме към опашката пред барплота.