― Родителите ти… починали ли са?
― Не знам. Майка ми ме оставила в сиропиталището. Отгледан съм от монахини.
Поръчва две лимонади и плаща, сякаш обсъждаме колко топло е времето.
Свеждам поглед. Не знам какво да кажа. Тъгувам, че съм изгубила татко и баба и ми е останала само мама, а той цял живот е нямал никакви близки.
Професорът взема чашите, подава ми едната и ме повежда към маса отвън под прохладната сянка на клонесто дърво. Макар терасата да е по-малка, атмосферата е оживена каквато я познавам. Яркоцветните столове обаче са различни. Седалките и облегалките не са прави, а овални като възглавници. Няма външен грил, няма ги и каменните стълби към водата; има обаче кей и неколцина смелчаци излагат на показ кожата си в грозни бански с дебели презрамки и крачоли до средата на бедрото. Забелязвам красив навес за лодки между Червения гимнастически салон и езерото. В единия му край има кула, доковете навлизат дълбоко във водата.
― Е, разкажи ми повече подробности, свързани с… ― Професорът замлъква, оглежда хората край нас и подбира по-внимателно думите. ― С особеното ти положение.
Бръква в куфарчето си и изважда бележник и писалка.
― След срещата ни през 1970…
Професорът смръщва вежди и вдига ръка да ме прекъсне.
― Какво?
― Не ми разказвай подробности за бъдещето. Придържай се към фактите, свързани с пътуването във времето ― казва тихо той, за да не го чуе някой.
Изпухтявам.
― Добре. Но не отговарям, ако се разболееш от Алцхаймер.
Взирам се към езерото и виждам две тесни и дълги лодки с по неколцина гребци да порят водата.
― Какво е Алцхаймер? ― любопитства професорът, нарушавайки правилото си да пита само за неща, отнасящи се до пътуването ми из времето.
― Загуба на паметта, нещо като деменция.
Професорът изглежда ужасен.
― Шегувам се. Добре си.
После се сещам за Стърлинг Хол и се разколебавам.
Той отпива от лимонадата. Изпива наведнъж половин чаша, сякаш притъпява сетивата си с твърд алкохол.
― През последните дни пътувах три пъти и те срещам за втори път. Какво значи това според теб?
― Доста размишлявах над този въпрос. Най-добрата ми теория е, че пътуваш в паралелна вселена с магнетични полета, които ни привличат един към друг.
― На английски, моля.
― Отредено ми е, предполагам, да ти помогна да си обясниш… хм… своя талант.
― Едва ли може да се нарече талант. Не го контролирам. Не избирам къде да отида и нямам представа как да се върна у дома. Пътувам ли изобщо напред? Защото досега никога не се е случвало.
Някаква сянка, навярно тъга, пробягва по лицето му и разбирам отговора. Въздишам.
― Значи е само назад. Гадост.
Разбърквам лимонадата със сламката и кубчетата лед звънват тихичко по стъклото. Надявам се професорът да не долови страха, който ме смразява.
― Обясни ми… Кажи как ще ми помогнеш, ако ме познаваш само в миналото? Когато те срещнах вчера, не знаех с каква информация да ти помогна в проучването, а ти още не бе разрешил проблема ми.
Сега е ред на професора да прикрие чувствата си. Ако бях на неговото място, новината щеше да ми се отрази зле. Той не отговаря на въпроса ми.
― Може би сега си дошла точно затова… Да ми разкажеш нещо по-конкретно и полезно за бъдещите ми изследвания. Хрумва ли ти важна подробност, която не си споменала… предишния път?
― Е, не ти разказах как всичко в стаята ми е съвсем различно с изключение на леглото. Всичко върху него явно пътува с мен. Предметите по пода или върху нощното шкафче обаче изчезват. Събуждам се и виждам нови неща от годината, в която се намирам. Но всички край мен не се впечатляват. Все едно винаги съм била там. Дали да не поразпитам съквартирантките си?
Той обмисля идеята, ала поклаща глава.
― Бъди внимателна. Не бива да експериментираш с пътуването във времето. Феноменът може да предизвика масова истерия. Не че някой ще ти повярва. Току-виж те изпратили в лудница.
― Имаш право. Значи ти си единственият ми приятел.
Усмихвам се насила и се втренчвам в капките вода от външната страна на чашата. Гледам как се събират и се стичат, образувайки локвичка върху масата.
― Аз съм единственият ти приятел, който знае, че пътуваш във времето. Имаш и други приятели и искам да ми обещаеш да не им споменаваш нищо за… тайната си. Наистина е важно.
Той ме потупва по ръката. Заинтригувана съм.
― Защо? Нещо лошо ли се е случило?
― Не, и искам да остане така. Ще разбереш защо. Всичко с времето си ― казва спокойно, криейки твърде много информация от мен.
― Ами ако не разбера? Ще ми кажеш ли кога ще настъпи моментът?