Той присвива устни и си намества очилата.
― Не мога.
― Глупости! Можеш, разбира се.
― Не, Аби. Налага се да ми се довериш ― казва твърдо той, после поглежда часовника си. ― Лошо! Трябва да тръгвам. При други обстоятелства бих отменил лекцията, за да продължим разговора си, но замествам шефа си, декана, в магистърската програма. По-късно ще се видим пак.
― Не! ― сграбчвам ръката му.
Професорът ме поглежда изненадан.
― Съжалявам ― пускам ръката му. ― Просто вчера се наложи да тръгнеш и повече не те видях. Изстрелях се в миналото. Ако сега се разделим, същото може да се повтори и да не успея да говоря с теб. Чакай! Знаеш ли колко ще остана тук? Казвала ли съм ти?
― Аби, доколкото знам, никога не пътуваш през деня. А отпътуваш ли, преди да се срещнем отново, значи това е в реда на нещата и вероятно е част от феномена ―отговаря като мъдър стар пророк.
― Сега пък оставяш всичко на съдбата! По-глупаво нещо не съм чувала! ― разпервам ръце. ― Преди секунда твърдеше, че всичко е наука. Изобщо не те е грижа!
Зад клепачите ми парят сълзи.
― Загрижен съм повече, отколкото предполагаш ― изрича той с бащински тон, който уталожва страха ми.
Искам да му се доверя. Искам да вярвам, че ще ми помогне. Овладявам се и питам спокойно:
― Кога ще те видя пак?
― Скоро. ― Става и избутва стола назад. ― Ще поискам разрешение да разгледам стаята ти. Мисля, че тайната може би е скрита там.
― Да отидем сега. Ще ти я покажа!
Скачам и заставам до него.
― Не, не. ― Махва ми да седна. ― Не е прилично и е забранено. Трябва да спазя правилника и да се свържа с директора на пансиона.
Строполявам се на стола.
― Ама че абсурд!
― Така ти изглежда, но през 1961 редът е такъв. Ще отнеме поне два часа. Ще подам молбата веднага след лекцията. Ще ти оставя съобщение на рецепцията. ―Допива си лимонадата. ― Междувременно, наслади се на гледката от терасата и се поразходи. Току-виж си спомниш нещо важно.
Не искам да ме оставя сама. И трябва да го предупредя за бомбата в Стърлинг Хол.
― Професоре?
― Да?
― Обещай ми да не работиш след полунощ в Стърлинг Хол през август 1970.
Той сбърчва чело и поклаща глава.
― Аби! Казах ти.
― Не ме е грижа. Обещай ми.
Професорът ми се усмихва топло.
― А ти ми обещай да спреш да се месиш във времето.
― Но…
Той вдига ръка.
― Стига!
― Добре ― въздишам и той се отдалечава.
Допивам лимонадата си сама на терасата и наблюдавам суетнята край навеса за лодки. Тесните кану-каяци се плъзват към дока и енергичните гребци изскачат на сушата. Прибират невероятно дългите весла и заедно повдигат и пренасят лодките в бараката. Крепкото им приятелство, видно дори отдалеч, ми напомня колко съм самотна.
Посърнала, вземам празната чаша и се връщам в трапезарията. Автоматичните врати от моето време ги няма. Вътре почти всичко е същото ― приглушеното осветление, разкошната ламперия от тъмно дърво, рисунките по стената с германски поговорки и рафтът с германски халби за бира.
Оставям чашата върху количка с мръсни съдове. Явно все още не е настъпила епохата на еднократната употреба. Това, предполагам, е добра черта на миналото.
Студентите обаче изглеждат толкова различни. Някои са на групи, други ― сами, надвесени над учебници. Няма мобилни телефони, слушалки, лаптопи. Повечето момчета носят косата си на път; момичетата с ярко червило стискат книгите си пред гърдите.
Приисква ми се да разкажа на приятелите си за тези времена, но кои са приятелите ми сега? Джада ми харесва, но почти не я познавам. Ще я видя ли отново? А Колтън? Щяхме ли да се сближим, ако бях останала?
Баба е жива и вероятно е в Охайо. Да й се обадя пак по телефона определено е немислимо.
Подръпвам тясната си яка и разкопчавам най-горното копче.
― Аби! ― подвиква развълнуван глас.
Обръщам се и виждам момче с буйна пясъчноруса коса и лъчезарна усмивка да върви право към мен ― с бърза крачка. Оглеждам се да не би да говори на другиго, но не, насочил се е към мен.
Усмихвам се предпазливо. Да се радвам ли, или да се страхувам, че още някой през 1961 е доволен да ме срещне? Или и той е като момичетата от пансиона и за него винаги съм била тук?
Прегръща ме, завърта ме и ме целува дълго и страстно по устните.
Ухаа!
Усмихва се широко и разкрива чаровна трапчинка.
― Аби! Не вярвах да се случи. Искам да кажа… Надявах се и се молех, и ето че излезе права. Тук си, точно както каза.
Тръсва глава и отмята къдриците си. Не може да сдържи заразителната си усмивка.