Зашеметена съм, но неволно отвръщам на усмивката в дълбоките му сини очи. Силните му ръце ме обгръщат спокойно, сякаш не е кой знае какво. Няколко сантиметра е по-висок от мен; дланите ми са върху гърдите му и усещам как сърцето му бие под ризата.
Дълбоко в себе си се чувствам в безопасност и вниманието му ме успокоява, но си мисля също: „Кой, да му се не види, е този чаровен непознат?“
― Изглеждаш съвсем същата.
Той се взира в очите ми, сякаш съм най-ценният човек на планетата.
Не знам как да отговоря. Приятно ми е усещането да е близо до мен. Строен е, ухае на свежест и чист въздух.
Има прав, тънък нос, тънки вежди обрамчват изразителните му сини очи. След няколко неловки секунди, които той очевидно не долавя, намирам гласа си.
― Съжалявам, но как точно се срещнахме?
Той веднага ме пуска.
― Опа! Извинявай, Аби. За момент забравих, че още не ме познаваш.
Сърцето ми без малко да изскочи от гърдите. Знае ли наистина, че пътувам през времето?
― Да излезем навън!
Без да дочака отговор, той ме хваща за ръка и ме извежда от трапезарията. Явно знае за случващото се повече от мен, затова тръгвам след него със съживена надежда в сърцето.
Повежда ме по алеята край езерото, която сега е само тясна утъпкана пътека. Има лека походка и изглежда е свикнал да придружава момичета, които не го познават. Намира пейка с изглед към водата и помита с длан клечиците и листата по нея. Сядаме. Лек ветрец роши косата му над челото. Той се обръща към мен.
― Прости ми. Обърквах всичко. ― Вдига ръка и забелязвам, че трепери. ― Виж. Развълнуван съм като състезателен кон.
За пръв път обръщам внимание колко е нервна усмивката му.
― Няма нищо ― кимвам, улавям загорялата му от слънцето длан с дълги пръсти и я стисвам успокоително.
Лицето му се отпуска, но очите му остават втренчени в моите.
― Но кажи ми, моля те, как се запознахме? Кога точно се срещнахме? ― затаявам дъх в очакване на отговора.
Той се поколебава, унесен в стари спомени.
― Отдавна. Поне за мен… А за теб… е… за теб е в бъдещето.
И неговите думи потвърждават, че ще продължа да се връщам назад. Вдишвам дълбоко.
― Значи знаеш?
― Знам всичко ― отговаря той.
― Аз ли ти казах? ― питам предпазливо.
― Да. Разказа ми много неща за бъдещето. ― Задържа погледа ми, все едно иска да си спомня миналото, което все още не съм преживяла. Не мога обаче да му помогна и той продължава: ― Не съм сигурен как щях да се справя без теб.
― Казах ли ти за професора?
― Да, знам, че се опитва да разреши затруднението ни.
Едва сега проумявам! Този млад мъж е другият пътник във времето, който професор Смит спомена. Може би ще ми помогне.
― Откога пътуваш във времето? Къде си бил? Кога се срещнахме за пръв път? ― изливам порой въпроси, чиито отговори изгарям от нетърпение да чуя.
Той се усмихва и устните му се извиват пленително. Пак виждам чаровната трапчинка.
― По-полека, Нели!
Чувства се съвсем спокоен с мен; явно имаме общо минало. Но какво точно?
― Чакай… Нели ли ме нарече?
―Да.
Засмива се и сините му очи грейват.
Виждам ясно как бъдещото ми крие блажени дни с него.
― Знаеш, че се казвам Аби.
―Да.
― Коя е Нели тогава?
― Кобилата ми.
Трябва ми секунда да схвана.
― Дръпна ми поводите значи?
― Малко се беше разбуйствала.
Устните му пак се разтягат в усмивка.
Поклащам глава. Страхотно! Има и чувство за хумор.
― Прескачам от година в година без причина. И ти би се разбуйствал.
Той прокарва ръка през високата трева, откъсва дълга и тънка тревичка и я лапва. Кимва ми съчувствено.
― Разбирам.
― Значи в твоето минало сме добри приятели?
― Много добри.
Очите му се смеят дяволито. Питам се колко много.
― Знаеш всичко за мен, а аз не знам дори името ти.
Мразя това чувство. Все едно съм се събудила с амнезия.
Очите му помръкват, сякаш е оскърбен, че все още не си го спомням. Гласът му обаче прозвучава ласкаво:
― Казвам се Уил.
― Приятно ми е, Уил.
Произнасям бавно името, за да усетя как звучи. В миналото имам приятел на име Уил и той изглежда е с добро сърце. От раменете ми се смъква товар. Дишам малко по-леко.
― Аз съм Аби. Знаеш, но ще се почувствам по-добре, ако се представя официално.
Протягам ръка да се здрависаме. Той я поглежда, после вдига очи към мен и казва с дяволита усмивка:
― О, подминали сме ръкуването.
Повдигам вежди. Уил свежда смутен глава.
― Аби, липсваше ми много… А миналия път така и не успяхме да се сбогуваме.