Мой ред е да се усмихна. Ще позволя ли на този обаятелен непознат да ме целуне отново? Наблюдава ме с такова благоговение; ясно е, че имаме история заедно. Леле!
― Защо не?
Сърцето ми пърха нервно. Уил изважда тревичката от устата си и се привежда напред. Лицата ни са на сантиметри, дъхът му облъхва бузата ми. Той накланя глава и ме целува нежно. Пръстите му се плъзгат по брадичката ми, устните му приласкават моите. И те откликват.
Не мога да повярвам, че му позволявам да ме целуне, ала познатият му досег и съзвучието, в което се движат устните ни, ми подсказва, че не е за пръв път.
Уил неохотно се отдръпва безмълвно. Отварям очи и примижавам замаяна. Сърцето ми бие лудешки.
― Сбогуване ли е това, или начало ― прошепвам.
― Божичко, начало е, надявам се ― казва той.
― Не приличаш на момчетата от моето време.
Гласът ми прозвучава съвсем тихо.
― Сигурно…
Той пак лапва тревичката. През листата над нас се процеждат слънчеви отблясъци и озаряват с мека светлина косата и лицето му.
Приглаждам полата си и тръсвам глава да се опомня.
― От кое време идваш?
Очите му засияват топло.
― От 1927.
Зяпвам.
― Сериозно? Чакай… как така ти пътуваш напред, а аз ― назад?
Той се вглежда в необятното езеро, сякаш търси отговор, който не е там.
― Ако получавах петаче всеки път, когато си задавам този въпрос, щях да съм богаташ. Нямам никаква представа.
― Хиляда деветстотин двайсет и седма. Това е толкова отдавна. Нищо чудно, че си имал кон. Изобретен ли е изобщо автомобилът?
Крайчецът на устните му се извива нагоре.
― Да, има ги вече. Татко караше модел Т, но във фермата използвахме коне.
― Аха! Израснал си във ферма?
Изумена съм. Никога не бих предположила, че е фермерско момче. Сега обаче го виждам с тревичката и устата и разбирам. Не мога да си представя детство без модерни удобства. Животът ми е минал под стъклен похлупак в сравнение с неговия. Не познавам хора, живели отвъд предградие. Колко ли е объркващо пътуването из времето за момче от двайсетте. Той обаче изглежда се чувства в свои води.
― Моля те, Уил. Разкажи ми всичко. Може би ще ни помогне да разберем какво се случва. Откакто това започна да се случва, не съм на себе си.
― Ще ти разкажа, разбира се, но не бързай. Позволи ми да те заведа на обяд. Сигурно си гладна, а храната тук е много вкусна.
― Добре. Да вървим.
Уил няма да ме остави, за да хукне на съвещание или на лекция. Той иска да е с мен и изпитвам огромно облекчение. Най-сетне мога да си поема дъх и да се отпусна за малко в присъствието на спътник във времето. Той разбира какво преживявам. Не съм сама и тази мисъл смъква тежък товар от раменете ми.
Уил ми подава ръка. Хващам я с радост. Дланта ми пасва като по мярка в неговата ― допирът е нежен, но усещам мазолите по кожата му. Ако наистина сме близки в миналото ― моето бъдеще ― значи няма винаги да съм сама. Най-силното ми желание обаче е да се върна у дома и нищо няма да го промени.
Крачим един до друг по каменистата пътека. Краката ме болят от неудобните обувки, ала за нищо на света няма да се върна в пансиона, за да ги сменя. Уил ме поглежда често, сякаш да се увери, че съм истинска. Приисква ми се да споделя спомените му.
― Разкажи ми как се срещаме? ― казвам.
Той се усмихва и очите му се зарейват в спомена.
― Беше пролет, лалетата цъфтяха, ловях риба на Пикник Пойнт.
― Звучи чудесно. Откъде си?
― Малък градец на няколко часа северно оттук. Нарича се Ефраим.
― И как момче от ферма край малък градец се озова в колежа? Или е традиция в семейството ви?
Той свива устни за миг, после лицето му се разведрява.
― Сложно е, но най-краткото обяснение, че не можех да си представя всеки ден да правя едно и също и никога да не видя света отвъд затънтения край, където живеех. Баща ми не беше съгласен, разбира се. Беше на мнение, че на човек му е достатъчно да прочете единствено Библията. Но аз си тръгнах.
Уил изрича думите решително, сякаш решението е било лесно, но сигурно му е било доста трудно.
― Той дойде ли да те търси?
― Нямаше как. Кравите трябва да се доят два пъти дневно. Сестра ми Агнес ми писа, че е много ядосан. Не мога да кажа, че го виня. Без мен му останаха само мама и Агнес да помагат за добитъка.
― Съжалявам… Сигурно ти е било тежко да ги напуснеш.
― Да ― отронва той и погледът му пак се зарейва в далечината.
Замълчава и се питам какво премълчава. Какво е преживял? Какви тайни крие? Той обаче не се впуска в повече подробности и аз сменям темата.
― Кога за пръв път… отпътува?