Озъртам се да се уверя, че никой не ни чува. Студентите край нас обаче водят нормалния си живот през 1961, без да подозират, че двама пътешественици из времето витаят сред тях.
― Няколко седмици след като пристигнах в колежа.
Уил извръща глава. Разбирам добре болката му от раздялата със семейството.
― И пътуваш напред?
―Да.
― А аз се връщам назад. Защо ли е така?
― Не знам, но мисля, че има нещо общо с камбаните в Карилиън Гауър.
― Съгласна съм. Те са единственото, което със сигурност се повтаря всеки път. Трябва да отидем там. Да проверим дали нещо ще ни подскаже отговора.
Уил поклаща глава.
― Вече опитах.
Усмихва ми се сухо и сърцето ми запърхва, но не му обръщам внимание. Не искам да се влюбя в него и да си усложня живота още повече.
Той продължава:
― Говорих дори със звънаря. Не го попитах, разбира се, дали ме изпраща напред във времето. Разбрах обаче, че никога не бие камбаните нощем.
― Но някой го прави.
Спираме на кръстовище и чакаме зелен светофар. Профучаващите коли бълват дим, който се стели в плажния въздух. Роклята лепне по гърба ми.
― Дали да не помолим професора да провери. Разбира се, ако го открием ― предлага Уил.
― Добра идея. Професор Смит може да се качи в кулата. За пръв път ли сме тримата заедно на едно място?
Духвам кичур коса, закрил лицето ми. Имам чувството, че се топя, но Уил не изглежда измъчен от жегата.
― Да. Говори ли с него?
― Точно преди да те видя. Уговорихме си среща по-късно днес. Според него в стаята ми има нещо, свързано с пътуването.
― Добре!
― А защо съквартирантката ми не пътува с мен?
Той свива рамене.
― Питал съм се същото за моите съквартиранти. Тук съм от вчера. Търсих професора, но в почивния ден не беше в кампуса. Тази сутрин посетих кабинета му в часовете за консултации. Пак не го открих. Очевидно е бил с теб. ― Усмихва ми се и се обръща в другата посока. ― Хайде да отидем заедно при него!
― Опа! Обуздай жребеца! ― подсмихвам се. ― Срещата ни с професора е по-късно в пансиона ми. Не знам къде е в момента.
Уил прокарва пръсти през косата си. Умело прикрива тревогата си от странстването през времето, но сега му проличава, че също е нетърпелив да разгадае случващото се и да се опита да го промени.
― Добре ― кимва той. ― Значи имаме няколко часа да се пошляем.
Изразът ме разсмива.
― Какво?
― Шляем се. Доста старомодно.
Палавата му усмивка се връща.
― Старомоден съм си. Но ще свикнеш. Хайде!
Поглеждам го, когато отклонява очи. Строен е, но жилав, със силни ръце. Сигурно е от работата във фермата. Кожата му е загоряла, пясъчнорусата му коса е изсветляла на кичури от дните под слънчевите лъчи. Забелязвам няколко косъмчета по брадичката му; пропуснал е да ги обръсне. Дали е бързал за срещата ни днес? Каза, че е очаквал да ме види.
Уил ме завежда в закусвалня „Ренебомс“. Посреща ни миризма на хамбургери и печен лук. Мястото е дрогерия и ресторант за бързо хранене в едно. Дълъг плот от сива пластмаса с лъскави червени столове заема цяла стена. Сервитьорки в колосани бели престилки и бели шапчици обслужват клиентите.
Уил ме повежда по пода с шахматни черно-бели плочки към дъното със сепарета. Сядаме и той ми подава менюто. Разглеждам го ― сандвич с яйце, доматена супа, наденички с черен дроб, бургер с говеждо. Бургерът ми се струва най-безопасен.
― Струва двайсет и пет цента? Цените са невероятни! ― отбелязвам.
― Не и за мен. Свикнал съм на сандвичи по десет цента и кафе по пет.
Келнерка на средна възраст приближава с чаши вода, дъвчейки дъвка.
― Какво ще поръчате?
На врата й е вързан светлозелен найлонов шал; не е гримирана, ако не броим яркото червило.
Уил махва към мен. Поръчвам бургер, пържени картофки и малцов сироп с шоколад. Той поръчва същото.
― Страхотно място! На това му казвам старовремска атмосфера!
― Радвам се, че ти харесва. ― Уил ме поглежда с лека усмивка и по лицето му се чете задоволство.
Седим един срещу друг в сепарето и по принуда се гледаме. Това е и добре, и зле. Той е радост за очите, но усещам колко изпитателно ме наблюдава и се чудя дали оправдавам незнайните му очаквания. Разкъсвам крайчеца на салфетката.
― Щом винаги пътуваш напред, срещал ли си се със семейството си? ― питам. ― Сигурно са се изумили, че никак не си променен.
Той свежда глава с въздишка.
― Не. Не съм ги виждал.
― Защо?
Не мога да си представя да не видя повече мама.
― Няколко седмици след началото на учебната година получих телеграма, че в града има епидемия от едра шарка. Мнозина починаха. Включително моите близки.