Уил извръща глава настрани.
― Много съжалявам…
Занемявам и се втренчвам в прокъсаната салфетка. Изгубих мама някъде из времето, но вярвам, че ако се върна вкъщи, тя ще е там. Неговото семейство си е отишло безвъзвратно.
― Бях покрусен… Мислех да се прибера у дома, да ги погреба както е редно и да поема фермата.
Поглеждам го смаяна. Направил е огромна крачка, за да избяга от предишния си живот, но все пак е решил да се върне.
Той сякаш прочита мислите ми и свива рамене.
― Нямаше кой друг да го направи. ― Отпива от водата. ― На другата сутрин обаче се събудих и видях непознато момче в леглото на съквартиранта ми. Оказа се, че съм отпътувал цяла година напред.
― Какъв ужас…
― Минало е, нищо не може да се промени. ― Той замълчава, сплел пръсти върху масата. ― Не исках да проваля обяда ни.
Слагам длан върху ръцете му.
― Не си го провалил… ― След секунда добавям: ― И с мен се случи кажи-речи същото ― събудих се и видях друго момиче в съседното легло.
Той стисва ръката ми и се усмихва.
― Знам.
В сините му очи съзирам топлота и спомени, които още не познавам. Очевидно сме водили подобен разговор в миналото.
Келнерката ни донася обяда. Пържените картофки са златисти, кисела краставичка е забодена с клечка за зъби върху бургера, който ухае апетитно. Малцът е във висока чаша със сламка, забита в топка сладка сметана, украсена с череша.
Отпивам голяма глътка от студеното лакомство.
― Удивително! Вече не го правят така.
― Казах ти.
Уил също всмуква от сиропа.
― Връщал ли си се вкъщи, откакто започна да се случва това?
Лапвам картофче.
― Да. Исках да видя фермата и дали е останало нещо от нея. Добитъкът бе разпродаден, включително конят ми.
― Но как така?
Той свива рамене.
― Беше изтекла цяла година. Животните се нуждаят от грижи. Радвам се, че не са останали на произвола на съдбата.
― Нямаш ли други роднини? Баби и дядовци, лели и чичовци?
― Имам. В Норвегия, но не ги познавам. Родителите ми дошли тук, преди да се родя.
― Колко жалко…
Поразена съм от мисълта, че Уил е сам на света като мен.
5
С Уил разговаряме дълго в закусвалнята. Разбирам, че е гребец в университетския отбор и е изпълнен с жажда за познания, която пътуването из времето му пречи да засити. По-късно, в салона за срещи в „Лиз Уотърс“, както го нарече мама, Уил барабани с пръсти по ръкохватката на стол с висока облегалка. Аз крача напред-назад. Чакаме професор Смит. Момичета излизат от съседната библиотека, откъдето се носи мирис на прашни книги и лак за дърво. Всички оглеждат Уил.
― Нервен ли си? ― питам, забелязала как потропва с крак по паркета.
― Развълнуван съм. Отдавна не ми се е случвало толкова хубаво нещо. Така де, освен че те открих.
Усмихва се закачливо; очите му искрят зад дългите мигли и аз се питам отново какво ли е общото ни минало.
Приближава познато момиче с къси кафяви къдрици и очила с дебели рамки. След момент осъзнавам, че е съквартирантката ми Джанис. С нея има няколко непознати момичета.
― Кое е това момче, Абигейл? ― изгуква тя.
Всички вперват очи в смуглия Уил с лъчисти сини очи, сякаш е прясна стока на щанда на брачния пазар.
― Просто приятел ― отговарям с надеждата да си тръгнат.
― О! ― Джанис ме сграбчва за лакътя с влажна длан. ― Запознай ни.
Подбелвам очи.
― Това е Уил, мой…
Уил се изправя да я поздрави и показва в цял ръст стройното си тяло.
― Близък приятел ― довършва вместо мен.
Сепвам се. Джанис ― също.
― Приятно ми е да се запознаем, Джанис ― казва Уил с чаровна усмивка.
Объркана, тя се обръща към мен и процежда през зъби:
― Нали каза, че…
Уил ме прегръща през кръста и отпуска длан върху хълбока ми. Топлата му кожа сякаш прогаря роклята ми.
― Абигейл се страхува родителите й да не разберат за нас, затова си мълчи. Аз съм католик, не биха ме одобрили.
Втренчвам се изумена в него. Дланта му ме притиска леко и се усещам.
― Не казвай, моля те ― прошепвам.
Джанис зяпва поразена от малката ни драма, очевидно доволна, че е посветена в тайната.
― Обещавам.
― До по-късно! ― казвам й и тя повежда групичката си към стълбището.
― Чао, Уил ― подвиква през рамо.
― Не съм чувала по-жалка причина за родителско неодобрение.
Обръщам се към Уил и се озовавам на сигурно място и обятията му. Той ми се усмихва доволно.
― Звучи правдоподобно и Джанис повярва.