Слагам длан върху меката тъкан на ризата му. Златисти косъмчета се подават под цепката на яката.
― Значи си ми сериозен приятел?
― Да ― изрича той с увереност, която ме замайва леко.
― Е, ще видим ― повдигам вежди, но усещам, че казва истината.
Професор Смит се появява иззад ъгъла с обемисто черно куфарче. Отдръпвам се от Уил като ужилена. Преструвам се, че не забелязвам коварната усмивка на Уил.
― Радвам се да те видя! ― казвам на професора.
Обеща да дойде, но след миналия път, когато взривът провали срещата ни, вече не разчитам нещата да се развиват по план.
Уил наблюдава професора отстрани с изпитателно изражение.
― Здравей, Аби! ― Професор Смит оставя куфарчето на пода, поглежда към Уил и побледнява. ― Мили боже!
Уил се усмихва широко.
― Помниш ли ме? Аз съм Уил.
― И още как!
Професорът го гледа смаян, явно не е успял да осмисли новата завръзка.
Уил му протяга ръка.
Професорът пристъпва напред и я раздрусва енергично.
― Положението стана още по-сложно.
Прилежни момичета с любопитни очи и консервативни рокли надничат от библиотеката да разберат на какво се дължи суматохата. Професори явно не се появяват всеки ден в салона.
Професор Смит се намръщва, подразнен от интереса им, и ни махва да излезем.
― Да отидем на по-усамотено място. На балкона, да речем?
Кимвам и слизам по стълбите към вътрешния двор. Хладен вятър е довял облаци и задушният ден се е разхладил приятно. Навън няма никого. Сядаме край маса от ковано желязо. Професорът току поглежда към Уил и поклаща глава. Иска ми се да приема по-спокойно неочаквания развой на събитията. Той е единствената надежда да се върна вкъщи.
― Как, за бога, Уил, когото познавам от университета, се е озовал тук с Аби, моята…
― Главоблъсканица ― довършвам услужливо, като се има предвид каква бъркотия създавам при всяка своя поява.
― Щях да кажа стара приятелка ― подсмихва се професорът.
― О!
― Радвам се да те видя отново ― Уил не крие вълнението си, че вече има двама души, които познават истинското му аз.
― Умът ми не го побира! И двамата изглеждате по същия начин както при последната ни среща. Без да броим дрехите, разбира се. Никой не би заподозрял, че мястото ви не е тук.
Поглеждам надолу към неугледната рокля и грозните обувки. Сливам се с обстановката сигурно, но не се чувствам удобно.
― Ти обаче не изглеждаш на деветнайсет ― засмива се Уил, обхождайки с очи професорското карирано сако от туид, бялата риза и панталоните с ръб. Една кърпичка в джоба и картината ще е пълна.
― Сигурно. Женен съм, имам три деца и очаквам четвърто след две седмици.
В гласа му долавям гордост.
― Свещена краво! ― Уил поклаща невярващо глава.
― Любовта е магия. Не подминава дори скучни хора като мен. ― Професорът се усмихва. ― Откога се познавате вие двамата? А ти, Аби, защо не ми разказа за Уил?
Уил ме изпреварва и отговаря вместо мен:
― Не знаеше за мен допреди няколко часа.
Професорът повдига вежди. Кимвам утвърдително.
― Уил се появи няколко минути след като се разделихме на терасата. Изглежда се познаваме отдавна.
Спомням си омайната му целувка и се втренчвам в пода с надеждата да скрия руменината, обляла врата ми. Уил се обляга назад с дръзка усмивка.
Професор Смит си сваля очилата и разтрива очи.
― Добре… Започнете отначало, за да разбера какво става.
Уил поема щафетата. След доскорошната паника и печалните ми опити да проумея сама тези експедиции във времето изпитвам огромно облекчение, че той е тук. Изслушвам го как обяснява на професора в общи линии същото, което разказа и на мен.
Професорът трескаво си води бележки. Явното му желание да ни помогне ме успокоява.
― Ако се срещнем по-късно, ще ти обясня всичко по-подробно. ― Уил среща нехайно погледа на професора.
Присвивам очи към Уил. Пази някаква тайна, сигурна съм, но не знам защо.
Професорът очевидно схваща намека.
― Отлична идея! Не е необходимо да губим времето на Аби.
Вятърът подхваща косата ми. Обръщам се към Уил:
― Хей, можеш да ми кажеш всичко! Каквото и да е!
Професорът сякаш не ме чува. Странно.
― Говорих с директора на пансионите. Обади се на домакинката в „Лиз Уотърс“. ― Поглежда си часовника. ― Сигурно вече ме чака да ни придружи до стаята ти.
Затваря бележника и го прибира в куфарчето.
Приисква ми се да поспоря с тях, задето ме държат на тъмно, но размислям. Питам професора какво се надява да открие в стаята ми.
― Нещо, което да ми подскаже защо стаята служи като портал за пътешествия във времето. Боя се обаче, че Уил не може да дойде с нас.