― До скоро ― казваме си с Джада и тя излиза.
Натоварваме празните кашони в колата и разглеждаме сградата. Слизаме към главния вход на пансиона ― внушително стълбище като от стар филм се спуска до просторна дневна с килим и старинни мебели. Мама би ги сметнала за антики. Пред камината до стената са подредени дивани и ниска масичка. Има стенни свещници и старомодни радиатори. Панорамни прозорци с тежки бежови завеси водят към балкон и беседка в двора.
― Обзалагам се, че това е салонът за срещи ― мама попива всичко с поглед.
― Какъв салон за срещи?
― Баба ти разказваше как младежите чакали възлюбените си в салона за срещи. По онова време не позволявали на момчетата да влизат в спалните. Дали да не ги убедя да върнат това правило, преди да си тръгна? ― усмихва ми се тя.
Следващият етаж е просторна закусвалня в топли тонове. Остъклен балкон с масички й придава атмосфера на парижко бистро. Отвън има покрит двор с градински мебели и забележителна гледка към езерото.
Поглеждам към мама. Ококорила се е, смаяна от красотата наоколо. Усмихвам се лекичко. Знам, че ми завижда, и не искам да сипвам сол в раната.
Съгласно упътването на Джада, слизаме по стъпалата от градината към пътеката край езерото и се отправяме към „Юниън Теръс“. Разходката продължава пет минути и си струва. Удивително е.
Терасата е пълна с хора, насядали край маси с изглед към езерото. Десетина студенти се приличат на слънчевия кей, лодки се поклащат във водата, птици прелитат над брега. На външен грил се пекат бургери и хотдог. Устата ми се напълва със слюнка.
― О, скъпа. Тук ще ти хареса! Права беше да избереш Медисън, а не малък колеж ― казва мама, докато си проправяме път към маса с оранжеви столове под сянката на стар дъб.
Още не мога да си представя, че това е новият ми дом.
― Като великолепен рай е, където не ми е мястото.
― След няколко дни ще си свикнала като онези деца там.
Тя посочва група момичета, които се смеят и разговарят край маса, отрупана с бутилки кока-кола и пликове с начос; изглеждат, сякаш нямат никакви грижи. Искам да съм една от тях и някой ден ще бъда. Казвам си, че разполагам с цялото време на света.
С мама се храним бавно, разтягайки последния си час заедно. Най-сетне тя оставя салфетката си върху масата.
― Колкото и да не ми се иска, време е да тръгвам и да те оставя на спокойствие.
Хващам ръката й, осъзнала действителността.
― Не е нужно да бързаш ― казвам, за да отложа неизбежното.
― Не бива да ти отнемам времето да си създадеш нови приятелства. ― Тя стисва дланта ми. ― Не искам да те лъжа. Ще ми липсваш ужасно, детенце, но наистина е време. Чака ме дълъг път, а утре следобед имам съвещание с колегите.
Въздишам и се усмихвам насила.
― Добре.
Поемаме мълчаливо към колата. Мама ме откарва до „Лиз Уотърс“.
― Не върши глупости като мен. В никакъв случай не си боядисвай косата синя. О, и никакви татуировки повече. Една е достатъчно. ― Отмята косата ми и докосва мъничката звезда на врата ми; разкопчава колана за последна прегръдка. ― Обичам те, Аби. Поживей си страхотно ― прошепва в ухото ми.
― И аз те обичам ― отговарям със свито гърло.
Знам, че тук ще ми хареса, но откакто баба се разболя, мразя сбогуванията. Последна целувка по бузата, изскачам от колата и надничам през прозореца.
― Ще се видим за Деня на благодарността ― усмихва се едва-едва мама.
Кимвам; не смея да продумам.
― А ти ми се обаждай всеки ден. Поне в началото.
― Разбира се ― проронвам с изтънял глас.
Мама ми изпраща въздушна целувка и потегля.
Това значи е студентският живот. Едва от два дни съм в кампуса. Още ми е странно да не се събуждам в стаята си в Охайо. Ала макар в университета всичко да е ново и различно, някак си тук се чувствам по-близо до баба. Прокарвам длан по покривката на леглото. Сърцето ми се стопля при спомена за заговорническия израз в очите на баба, когато й казах, че ще живея в „Лиз Уотърс“ като нея.
Провесвам крака над ръба на леглото. Старата дървена рамка проскърцва. Преди години някой е издълбал символ в таблата. Нещо като часовникови стрелки. Докосвам надрасканото дърво и се питам кой ли е оставил знака. Ставам и поглеждам през прозореца към дърветата, разлюлени от вятъра, и езерото Мендота отвъд тях.
Вратата се отваря и Джада влиза, понесла колет и чаша с вдигащо пара кафе.
― Събуди ли се вече? Имаш поща.
― Вече? ― Мама обеща да ми изпраща неща от къщи; не предполагах, че ще започне толкова скоро. ― Сигурно са шоколадови бисквити и сандалите „Сперис“, които забравих.