― Това е моето легло, до прозореца. Чувам ясно камбаните.
От неоправеното ми легло точно под прозореца се разкрива отлична гледка към короните на дърветата и близката кула.
― Може ли да оставя куфарчето отгоре? ― пита професорът.
― Разбира се. Извинявам се за безпорядъка. ― Дръпвам бързо покривката и я приглаждам. ― Обичам да държа ценните си вещи наблизо. ― Имам предвид нещата върху леглото, а не катастрофалния хаос в стаята. ― Покривката ми е подарък от баба. И тя е живяла в „Лиз Уотърс“.
― Професорът е дошъл по работа. Не го интересуват подаръците от баба ти. ― Киселият дъх на госпожица Чаплин се разнася из въздуха.
Професорът отваря куфарчето и изважда инструменти. Забелязвам, че всъщност оглежда старите парчета плат, от които е съшита покривката, и кутията за шапки.
― Не се безпокойте, госпожице Чаплин ― казва той, после се обръща към мен: ― Похвално е, че си спазила семейната традиция, и си избрала същия университет. Разкажи ми нещо повече за баба си.
Вдига камертон и го удря с чукче. Обикаля с него напред-назад, но очите му оглеждат моята страна на стаята.
Заставам до таблата на леглото и прокарва длан по нея.
― Баба беше невероятна! ― Свъсила вежди, госпожица Чаплин изразява неодобрение от изразните ми средства; не й обръщам внимание. ― Когато бях малка, скачаше на батут с мен. И обичаше да пътува. Водеше ме на рафтинг.
Зад мен госпожица Чаплин изсумтява възмутена. Стара вещица. През 1961 очевидно малцина жени скачат на батут и гребат в планински потоци. Не знам какво се надява да научи професорът от историите за баба. Поглеждам го въпросително и накланям глава. Той се усмихва и продължава да провежда мними проучвания под зоркия надзор на госпожица Чаплин.
― Госпожице Торп, имате ли по-голяма сестра, живяла тук, в „Лиз Уотърс“? ― пита ненадейно госпожица Чаплин, оглеждайки ме внимателно, както професорът изучава стаята.
― Не. Нямам братя и сестри. Защо?
― Напомняте ми друго момиче. Нищо особено.
Професорът изважда голяма черна кутия и я включва в стенен контакт.
― Какво е това? ― втренчвам се в странната машина.
― Магнетофон. Никога ли не си виждала?
― Не толкова голям ― отговарям.
Той натиска копче и размахва микрофон, прикрепен към дълъг, усукан спирално кабел.
― Баба ти изглежда е била забележителна жена.
―Да.
Прокарвам длан по синьо парче плат с цветен десен. Може би някога е било рокля.
― Иска ми се да разбера в коя стая е живяла. Почти си я представям как върви по коридорите и седи в трапезарията с приятелки.
― Госпожице Чаплин! ― На прага се появява момиче. ― Кранчето в банята се повреди и навсякъде пръска вода.
― Олеле!
Госпожица Чаплин поглежда към професора, после пак към паникьосаното момиче.
― Не се безпокойте ― казва професорът. ― След няколко минути приключвам. Отидете да видите какво става.
― Благодаря, професоре. Няма да се бавя.
Притеснената жена се спуска след момичето с изненадваща пъргавина.
Професор Смит захвърля микрофона в калъфа му, прекратявайки инсценировката с научния експеримент в стаята.
― Мислех, че никога няма да си тръгне. Бързо! Посочи ми всичко, което според теб може да е свързано с пътуването във времето.
Затварям вратата и заговарям припряно:
― Всичко върху леглото пътува с мен. Таблата, покривката, нещата отгоре. Кутията за шапки беше до мен в деня, когато се пренесох за пръв път в друга година. ― Добавям сконфузено: ― Бях малко пияна през онази нощ и забравих да я махна.
Професорът се засмива, после се овладява и кимва.
― Какво представлява кутията?
Снима я с четвъртит фотоапарат, провесен на дълъг дебел ремък.
― Беше на баба. Написала, че е за мен. След като почина, мама я открила и ми я изпрати. Заради нея ли пътувам? Случи се за пръв път в деня, когато я получих…
― Интересно съвпадение. Непременно ще го проуча.
Сигурно съм му споменавала кутията и друг път.
Толкова е странно, като се замисля.
Той снима изгледа през прозореца, после леглото, таблата и мебелите наоколо.
― Пътува ли с теб нещо друго от стаята?
Оглеждам внимателно пердетата, гардероба, бюрото.
― Нищо освен чантата, която вчера окачих на ръба на леглото. Събудя ли се, всичко е различно. Е, не съвсем. Мебелите са на същото място, но другите неща са различни, сякаш са на друг човек. Виждате ли календара? ― Пристъпвам до него. ― На това място винаги има университетски календар. През 2015 го окачих на стената, понеже предишната година баба ми го подари за Коледа.