― Искам да те снимам до него.
― Добре. ― Странно желание, но внезапно проумявам причината и се засмивам. ― Искате да ме снимате, за да имате доказателство, че съществувам.
Професорът се усмихва.
― Хвана ме!
Вдига фотоапарата и аз го озарявам с най-сияйната си усмивка. Чува се изщракване и ярка светкавица ме заслепява за момент.
― Вече никой не използва календари ― казвам, примигвайки.
― Защо?
Той вдига изненадан поглед от фотоапарата.
― Не е необходимо. Телефонът и лаптопът вършат същата работа. Само възрастните хора използват хартиени календари.
― Телефонът ти има календар? Колко е голям? ― пита учуден професорът.
― Малък е. По-тънък от филийка хляб.
Той поклаща глава, поразен.
― Сложно е за обяснение, но телефонът си го бива, повярвайте ми. И вие ще използвате такъв. Така де, ако още сте жив.
Професорът се сепва и ме поглежда изпитателно.
― Съжалявам. Имах предвид, че по мое време ще сте стар. Трудно е да се каже дали ще сте тук. Бабите и дядовците ми починаха, татко също.
― Винаги стреляш от упор! ― Той се засмива и ме снима отново.
― Надявам се да сте жив. Наистина. Защото може би ще успеете да разгадаете какво се случва. ― Прокарвам длан по покривката. ― И да ми помогнете да се върна.
Професорът се усмихва тъжно.
― Надявам се.
― По-вероятно е обаче да опознаете Уил в бъдещето. Аз се движа назад, той ― напред, затова очаквай срещи с него.
Това е чудесно за Уил и професора, но обрича мен на самота.
― Сигурно имаш право ― кимва професорът. ― Но ще виждам и теб, нали?
― Да, разбира се. Но за мен това вече се е случило.
Сядам на ръба на леглото ― моето убежище ― и се взирам през прозореца.
― Ами ако не спра? Ако продължавам да се връщам до началото на времето?
Паника плъзва по кожата ми като парещ обрив.
― Не мисля. Сградата е построена през трийсетте. Ако стаята има нещо общо, ще спреш там, предполагам.
― Страхотно! Значи ме очаква живот през трийсетте?
Професорът ме потупва по рамото.
― Не се тревожи. Ще направя всичко възможно да ти помогна.
Вратата се отваря рязко и госпожица Чаплин се появява отново. Предницата на роклята й е мокра, косата й виси на мокри кичури от битката с кранчето. Забелязва ръката на професора върху рамото ми и се намръщва. Той веднага се отдръпва.
― Успокоявах госпожица Торп. Разговорът за баба й я натъжи.
Тя ме изпепелява с поглед. Боже! Наистина ли мисли, че ще лапна по старец?
― Приключихте ли проучването? ― пита тя с ледено неодобрение.
―Да. Видях достатъчно. Благодаря.
Той прибира в куфарчето фотоапарата и инструментите за инсценировката.
След минути се връщаме във фоайето. Изпращам го навън.
― Аби, искам да видя нещата в кутията за шапки. Не знам дали означават нещо, но си струва да проверим. Любопитно е, че баба ти често се появява в историята. Нейната покривка е върху леглото, получила си кутията й за шапки в деня, когато си се върнала назад във времето, дори е живяла в същата сграда.
― Мислите, че призракът й витае тук? ― питам с неочаквана надежда да е така.
Той ме поглежда замислен.
― Не знам… Но кутията вероятно е талисман или нещо подобно.
― Талисман?
― Предмет, зареден с някаква сила.
― Като амулет или като омагьосаните индиански могили?
― Именно. Не бива да подценяваме наличието и въздействието на ритуалните могили. Има една на Панорамния хълм.
― Чудно! Сега излиза, че пътувам в миналото, защото кампусът е прокълнат.
Професорът се засмива.
― Това е само една от теориите ми. Не бива да правим прибързани заключения.
― Лесно ви е да го кажете. Не се носите из времето като листо по вятъра.
― Вярно е ― кимва сериозно той, припомнил си какво преживявам.
― Искате ли да ви покажа кутията сега?
― Не. Ела в кабинета ми по-късно. В седем, да речем? Не ми казвай, че си забравила ― повдига вежда.
― Какво?
― Чака те запленен млад мъж.
Забелвам очи.
― Какво да го правя?
Професор Смит се усмихва кротко.
― Какво ти се иска?
― Странно е. Искам да кажа… Надявам се да си помогнем един на друг, но очевидно имаме обща история, а нямам представа каква е.
― Защо не го разпиташ?
― В никакъв случай!
Професорът се засмива.
― Ех, младежка любов! Помня я толкова добре ― изрича с въздишка и вперва очи в далечината, явно отнесен в спомени за отдавнашен романс.
― Не сме влюбени и недейте да го насърчавате!
― Добре. ― Той поклаща глава. ― Време е да се връщам в кабинета и да обобщя записките си. Ще те чакам в седем.