Выбрать главу

― Искам да те снимам до него.

― Добре. ― Странно желание, но внезапно проумявам причината и се засмивам. ― Искате да ме снимате, за да имате доказателство, че съществувам.

Професорът се усмихва.

― Хвана ме!

Вдига фотоапарата и аз го озарявам с най-сияйната си усмивка. Чува се изщракване и ярка светкавица ме заслепява за момент.

― Вече никой не използва календари ― казвам, примигвайки.

― Защо?

Той вдига изненадан поглед от фотоапарата.

― Не е необходимо. Телефонът и лаптопът вършат същата работа. Само възрастните хора използват хартиени календари.

― Телефонът ти има календар? Колко е голям? ― пита учуден професорът.

― Малък е. По-тънък от филийка хляб.

Той поклаща глава, поразен.

― Сложно е за обяснение, но телефонът си го бива, повярвайте ми. И вие ще използвате такъв. Така де, ако още сте жив.

Професорът се сепва и ме поглежда изпитателно.

― Съжалявам. Имах предвид, че по мое време ще сте стар. Трудно е да се каже дали ще сте тук. Бабите и дядовците ми починаха, татко също.

― Винаги стреляш от упор! ― Той се засмива и ме снима отново.

― Надявам се да сте жив. Наистина. Защото може би ще успеете да разгадаете какво се случва. ― Прокарвам длан по покривката. ― И да ми помогнете да се върна.

Професорът се усмихва тъжно.

― Надявам се.

― По-вероятно е обаче да опознаете Уил в бъдещето. Аз се движа назад, той ― напред, затова очаквай срещи с него.

Това е чудесно за Уил и професора, но обрича мен на самота.

― Сигурно имаш право ― кимва професорът. ― Но ще виждам и теб, нали?

― Да, разбира се. Но за мен това вече се е случило.

Сядам на ръба на леглото ― моето убежище ― и се взирам през прозореца.

― Ами ако не спра? Ако продължавам да се връщам до началото на времето?

Паника плъзва по кожата ми като парещ обрив.

― Не мисля. Сградата е построена през трийсетте. Ако стаята има нещо общо, ще спреш там, предполагам.

― Страхотно! Значи ме очаква живот през трийсетте?

Професорът ме потупва по рамото.

― Не се тревожи. Ще направя всичко възможно да ти помогна.

Вратата се отваря рязко и госпожица Чаплин се появява отново. Предницата на роклята й е мокра, косата й виси на мокри кичури от битката с кранчето. Забелязва ръката на професора върху рамото ми и се намръщва. Той веднага се отдръпва.

― Успокоявах госпожица Торп. Разговорът за баба й я натъжи.

Тя ме изпепелява с поглед. Боже! Наистина ли мисли, че ще лапна по старец?

― Приключихте ли проучването? ― пита тя с ледено неодобрение.

―Да. Видях достатъчно. Благодаря.

Той прибира в куфарчето фотоапарата и инструментите за инсценировката.

След минути се връщаме във фоайето. Изпращам го навън.

― Аби, искам да видя нещата в кутията за шапки. Не знам дали означават нещо, но си струва да проверим. Любопитно е, че баба ти често се появява в историята. Нейната покривка е върху леглото, получила си кутията й за шапки в деня, когато си се върнала назад във времето, дори е живяла в същата сграда.

― Мислите, че призракът й витае тук? ― питам с неочаквана надежда да е така.

Той ме поглежда замислен.

― Не знам… Но кутията вероятно е талисман или нещо подобно.

― Талисман?

― Предмет, зареден с някаква сила.

― Като амулет или като омагьосаните индиански могили?

― Именно. Не бива да подценяваме наличието и въздействието на ритуалните могили. Има една на Панорамния хълм.

― Чудно! Сега излиза, че пътувам в миналото, защото кампусът е прокълнат.

Професорът се засмива.

― Това е само една от теориите ми. Не бива да правим прибързани заключения.

― Лесно ви е да го кажете. Не се носите из времето като листо по вятъра.

― Вярно е ― кимва сериозно той, припомнил си какво преживявам.

― Искате ли да ви покажа кутията сега?

― Не. Ела в кабинета ми по-късно. В седем, да речем? Не ми казвай, че си забравила ― повдига вежда.

― Какво?

― Чака те запленен млад мъж.

Забелвам очи.

― Какво да го правя?

Професор Смит се усмихва кротко.

― Какво ти се иска?

― Странно е. Искам да кажа… Надявам се да си помогнем един на друг, но очевидно имаме обща история, а нямам представа каква е.

― Защо не го разпиташ?

― В никакъв случай!

Професорът се засмива.

― Ех, младежка любов! Помня я толкова добре ― изрича с въздишка и вперва очи в далечината, явно отнесен в спомени за отдавнашен романс.

― Не сме влюбени и недейте да го насърчавате!

― Добре. ― Той поклаща глава. ― Време е да се връщам в кабинета и да обобщя записките си. Ще те чакам в седем.