Той тръгва да разплита тайната на пътуването във времето. Надявам се да я прозре, преди да изчезна отново в историята.
Минавам напряко по пътеката от „Лиз Уотърс“ към Трип Хол.
Защо се стегнах толкова, като стана дума за Уил, и се престорих, че не го харесвам? Може би защото ми е неприятно, че знае неща, които аз не знам. Или по-вероятно преживявам нервен срив. Това обяснява доста работи. Със сигурност обаче знам, че не съм съвсем сама в миналото. Слава богу.
Верен на дадената дума, Уил чака търпеливо, облегнат на бряст с блестящи златни листа. Дъвче дълга тревичка. Забелязва ме и по лицето му веднага се разлива усмивка. Пак се удивлявам колко е красив.
― Определено си радост за очите.
Той се отделя от дървото. Неволно си признавам, че мисля същото за него.
Уил тръгва до мен, съобразявайки широката си крачка с моята. Повежда ме по пътеката към Пикник Пойнт. Лекият ветрец от езерото разхлажда. Вървим мълчаливо, стъпките ни отекват тихо по утъпканата пръст. Тревичката виси от устата му.
― Защо винаги дъвчеш трева? ― питам.
― Спрях да пуша и така ми е по-лесно да не посягам за цигара.
― Но защо трева? От кравите във фермата ли заимства идеята? ― подкачам го.
Той отмята глава и очите му заблестяват весело.
― Приятел ми каза, че помага.
― Умно! Но какво ще правиш през зимата?
― Не знам. Ще изкопая може би една туфа и ще отглеждам трева в мазето.
Засмивам се. Харесва ми чувството му за хумор.
Докато вървим по пътеката край езерото, почти имам чувството, че времето не се е променило. Дърветата се надвесват над нас от двете страни, скривайки ни в усамотен проход. Искрящото езеро се вижда, но няма лодки. Вълните мият брега със спокоен плисък. После обаче по шосето, успоредно на алеята, избоботва кола и си спомням огромните старовремски автомобили.
― Не мога да свикна с колите. Мама може да качи половината деца от квартала в такова чудовище.
― Големи са и в сравнение с моето време. Значи колите първо са малки, после стават големи и накрая пак малки?
― Не всички. Има джипове и пикапи. Повечето обаче карат малки и по-икономични автомобили.
Джиповете и пикалите явно объркват напълно Уил, но той само поклаща глава. Подминаваме бяла дървена табела, обозначаваща входа към Пикник Пойнт. Мястото е по-усамотено отпреди. Няма студенти, тръгнали да палят лагерен огън, нито спортуващи или велосипедисти. През 1961 спортуването явно не е на мода.
Уил изважда тревичката от устата си.
― Тази нощ трябва да направим нещо по-специално. Искаш ли да те заведа на вечеря и после да погледаме звездите от астрономическата кула?
― Добре. ― Не съм сигурна дали е редно да приемам предложение за романтична среща, но искам да науча възможно повече от Уил. ― В седем имам среща с професора. Ела и ти.
― Не бих пропуснал. ― Той се усмихва и пак задъвква стръкчето.
След няколко минути ме повежда по пътечка, която се отклонява наляво. Катеричка се изкатерва пъргаво по дърво и ни проследява зорко с поглед.
― Къде отиваме?
― Искам да ти покажа нещо ― казва тайнствено той, въртейки тревичката с пръсти.
Вървим известно време край западния бряг на езерото, после свиваме по още по-тясна пътека сред гората. Светлината помръква загадъчно под балдахина от дъбове, брястове и тополи.
― Казват, че някъде тук имало заровено съкровище ―нарушавам тишината.
Уил се подсмихва. Замислям се, че не бих възразила да прекарам повече време с него.
Продължаваме напред. Тук-там Уил свива по разклонения. Дърветата растат нагъсто и въздухът е наситен с мирис на зеленина. Не мога да си представя как някой би намерил обратния път в този лабиринт, но Уил явно знае къде отива.
― Запомни ― тръгваш по първата пътека, която се отклонява от главната алея, свиваш два пъти наляво и веднъж вдясно.
― Къде отиваме? ― питам пак.
Той спира и ме поглежда със сериозно изражение.
― Аби, това е важно.
― Добре.
― Какво ти казах?
Боже, на изпит ли съм?
― Първото отклонение, после наляво и надясно.
― Не. Два пъти наляво и веднъж надясно. Повтори.
Гледа ме със свити устни.
― Два пъти наляво, веднъж надясно.
Уил кимва и се отпуска.
― Добре.
Сега съм по-объркана от всякога. Пътеката обаче завива и той спира пред грамадна паднала върба. По мъха и влажния мирис на гниещо дърво си личи, че е тук от години.
Уил се отдалечава от пътеката и тръгва по дебелия килим от нападали листа. Покатерва се върху ствола на върбата и поглежда назад.